Териториалният въпрос в Руско-японските отношения – история и перспективи

Мартин Милчев Димитров, Исторически факултет, СУ „Св. Климент Охридски“

The Territorial Dispute in Russo-Japanese Relations – Past and Future 

Martin Milchev Dimitrov, Faculty of History, SU “St. Kliment Ohridski”

Abstract

The report offers a brief overview of the history of the territorial dispute between Russia and Japan from the establishment of relations in the 19th century, through the Soviet era and the Cold War, to the present day tenures of President Putin and Prime minister Abe, respectively.

Outlined in the second part are a few factors which influence the trends toward possible resolution, or failure to resolve, the territorial dispute. The report concludes that given the current state of affairs, full normalization of relations between the two countries is highly unlikely in the foreseeable future.

KeywordsJapan, Russia, USSR, territorial dispute, Northern Territories, Kuril Islands, normalization, diplomacy

Въведение

Безспорно през XXI в. Азиатско-тихоокеанският регион (АТР) се превръща в един от най-динамичните и най-ключовите за глобалното развитие. Оттук идва и актуалността на проблемите на международните отношения в този регион. Източна Азия, в частност, се характеризира със сложна парадигма на взаимодействие на отделните субекти, излизаща извън еднополярните и биполярните модели. Изследването на региона е безспорно една от най-актуалните теми в стремежа на човешкото знание да отговори адекватно на измененията в световната реалност, а именно – покачване значението на АТР.

Териториалният въпрос между Руската федерация и Япония е един многото териториални спорове в региона на Източна Азия. Спорът е тясно свързан с историята на взаимоотношенията между двете съседни страни, което прави неговото задълбочено изследване изключително важно, за да бъдат давани адекватни прогнози за бъдещето на тези отношения и за развитието на региона като цяло.

Оспорваните острови

Япония и Русия спорят за суверенитета на четирите най-южни територии от Курилската островна верига – о. Кунашир (яп. Кунашири) – 1500 км², о. Итуруп (яп. Еторофу) – 3 139 км²,  о. Шикотан – 255 км² и островната група Хабомай – общо 102 км² (8.Hasegawa, с. 4-5). Общата им площ е 4 996 км², което ги прави малко по-големи от Област Добрич.

Макар Хабомай да представлява островна група, за улеснение е прието в литературата тя да бъде считана за един остров. Затова тук също към спорните територии ще бъде прилагано определението „четирите острова“. Японската страна нарича въпросните територии Северните територии (北方領土 хоппо: рьо:до), но Русия не приема подобно наименование.

Според данни на Руската федерална служба за държавна статистика, към 1 януари 2010 г., постоянното население на четирите острова е 16 354 души (10. http://www.gks.ru/…).

История на въпроса

Териториалният въпрос между Русия и Япония е пряко следствие от Втората световна война, но за неговото по-задълбочено познаване е необходим кратък обзор на руско-японските отношения от момента на тяхното зараждане.

Първият досег на руснаците с Курилските острови е през 1706 г. Японският клан Мацумае, който контролира южната част на Хокайдо, е знаел за тяхното съществуване от средата на XVII в., но по всичко личи, че не е разпростирал своя суверенитет върху тях (8.Hasegawa, с. 16).

Постепенно руската страна развива интерес от възможността за търговия с източната си съседка и с това са свързани и официалните правителствени инициативи за установяване на дипломатически отношения. През 1853 г. Япония де факто прекратява своята самоизолация и през 1855 г. на о. Шимода е подписан договор с Русия, който установява дипломатически отношения между двете държави, отваря три японски пристанища за руски търговци и фиксира границата на двете страни между островите Уруп и Итуруп (8.Hasegawa, с. 25).

Статутът на о. Сахалин обаче остава неопределен, а стратегическото му значение за Руската империя нараства. Така се стига до Санкт-Петербургския договор от 1875 г., според когото Русия отстъпва на Япония всички острови от Курилския архипелаг на север до Камчатка в замяна на отказа на последната от претенции относно Сахалин (8.Hasegawa, с. 25-26).

През втората половина на XIX в.  съотношението на силите в Източна Азия коренно се изменя. Япония, след две десетилетия на амбициозна модернизационна програма, поема по пътя на империалистическата експанзия. Интересите на Русия и Япония се сблъскват в Корея. Така се стига до Руско-японската война от 1904-1905 г., в която японците надделяват и успяват да разчистят пътя за последвалата през 1910 г. анексия на Корея, като освен това придобиват Ляодунския полуостров и южната част на Сахалин.

В последвалия период до 1917 г. руско-японските отношения бързо се нормализират, но по време на гражданската война в Русия Япония взима участие в международната интервенция против болшевишките сили, окупирайки големи части от Далечния Изток и целия Северен Сахалин. През 1922 г., намирайки се в дипломатическа изолация и след неуспеха на чуждестранната интервенция като цяло, японците са принудени да изтеглят силите си. СССР и Япония нормализират отношенията си през 1925 г.

През 1931 г. Япония нарушава статуквото фиксирано от Портсмутския мир, нахлувайки в Манджурия и създавайки марионетната държава Манджоу-го. Япония се превръща в една от най-сериозните заплахи за сигурността на СССР на изток (8.Hasegawa, с. 36). Стига се до две мащабни военни стълкновения между двете страни – битката при езерото Хасан през  1938 г. и битката при Халхин-Гол през 1939 г. Победата на Червената армия изиграва ключова роля за решението на Япония да не напада СССР и да потърси дипломатическо сближаване. През април 1941 г. е сключен пакт за неутралитет между двете страни.

Когато Германия напада Съветския съюз Япония запазва неутралитет, но в правителствените среди сериозно се обсъжда възможността той да бъде нарушен в случай на възникване на благоприятна ситуация. Квантунската армия се активизира по границата на Манджурия, което не позволява на съветското ръководство да прехвърли така нужните подкрепления за западния фронт (8.Hasegawa, с. 41).

Още през 1943 г. американският президент Рузвелт обсъжда възможността Курилите да бъдат цената, с която западните съюзници да вкарат СССР във войната срещу Япония (8.Hasegawa, с. 44). Това не се коментира официално на конференцията в Техеран, но е твърде възможно именно там да е била постигната подобна договорка (8.Hasegawa, с. 45). До споразумение се стига на провелата се през февруари 1945 г. Ялтенска конференция. Рузвелт се съгласява на условията на Сталин, а именно – предаване на Южен Сахалин и всичките Курилски острови във владение на СССР. Подписано е тайно споразумение между съюзниците и макар Чърчил да не присъства на въпросната среща, впоследствие той също добавя подписа си под съглашението (8.Hasegawa, с. 49).

На 9 август 1945 г. СССР напада Япония, а на 15 август островната страна капитулира приемайки Потсдамската декларация. В точка 8 от нея се казва, че съгласно принципите на Декларацията от Кайро, суверенитетът на Япония ще бъде ограничен до островите Хоншу, Хокайдо, Кюшу и Шикоку (11. http://www.atomicarchive.com/…). Според Генералната заповед номер едно на Върховния главнокомандващ на съюзническите сили, японците са длъжни да се предадат на Червената армия в Манджурия, в Корея (северно от 38-ия паралел), в Южен Сахалин  и на Курилските острови. Първоначално американската страна се опитва да осуети съветската окупация на Курилите, но след размяна на телеграми между Сталин и Труман, островите окончателно са включени в съветската зона на окупация (8.Hasegawa, с. 61-65).

Американската дипломация възприема курс на противодействие на съветската експанзия в Източна Азия още в последните дни на Втората световна война. Победата над Япония вече не е далечна цел, САЩ разполагат с ядрено оръжие, а на президентския стол е Хари Труман, чието отношение към СССР е значително по-хладно от това на предшественика му – Рузвелт. През януари 1946 заместник държавният секретар на САЩ Дийн Ейксън заявява на пресконференция, че ялтенското споразумение има отношение единствено до зоните на окупация на съюзническите сили и не е финално териториално решение. Съветското правителство отвръща, че в документа изрично е записано, че Курилите ще бъдат предадени (handed over) на Съветския съюз. Тайното дотогава споразумение е публикувано от съветското правителство на 10 февруари 1946 г (8.Hasegawa, с. 77-78). Започва борбата за ялтенската система.

На 25 февруари 1947 г. Съветската конституция е допълнена да включва Курилските острови като неделима част от РСФСР, т.е. СССР анексира новопридобитите територии (8.Hasegawa, с. 77).

Въпреки своята политика спрямо съветската експанзия американската страна не може да изяви открит протест срещу новото статукво, тъй като тя самата е окупирала Окинава и островите Рюкю. През май 1950 г. за ръководител на процеса на подписване на мирен договор с Япония е назначен Джон Фостър Дълес. В неговата дейност веднага проличава стремеж мирният договор с Япония да ревизира Ялтенското споразумение относно Курилските острови предавайки въпроса за решение от допълнителна конференция на главите на съюзните държави, от Генералната асамблея на ООН или от Международния съд (8.Hasegawa, с. 86,89). В опит да се реши противоречието между американската окупация на Окинава и опита за ревизиране на ялтенските условия от американска страна, за пръв път се ражда идеята да бъде оспорена географската дефиниция на Курилите, тъй като във въпросното споразумение такава не е дадена (8.Hasegawa, с. 88).

В крайна сметка в проекта за мирен договор заляга следната клауза относно териториалния въпрос: Япония следва да се откаже от правото на суверенитет над Курилските острови и Южен Сахалин. Зад тази клауза обаче стоят няколко важни момента: а) не е дадена конкретна географска дефиниция на Курилите, въпреки че такава е дадена на островите Рюкю и Бонин в една от другите точки на договора; б) не е упоменато в полза на кого Япония се отказва от въпросните територии; в) в точка 25 се посочва, че договорът не може да предостави права на страна, която не го е подписала, както и че никакви права на Япония няма да се считат за отнети в ползва на страна неподписала договора (8.Hasegawa, с. 93). Както е известно, СССР отказва да подпише мирния договор от Сан Франциско, с което въпросът за суверенитета на Курилите остава неуреден.

Японската страна, в опит да разреши противоречието между отказът от Курилите зафиксиран в Санфранциския договор и претенциите върху най-южните от тях, започва да изповядва различна географска дефиниция на островите. Още на последния ден от конференцията в Сан Франциско, японският премиер Йошида заявява в своята реч, че Хабомай и Шикотан не са част от Курилската верига, а са част от Хокайдо (8.Hasegawa, с. 104). Постепенно през годините тази географска дефиниция еволюира и започва да включва не само двата, а четирите най-южни острова от Курилската верига. Така на бял свят се появява и терминът „Северни територии“.

На преговорите между Япония и СССР за нормализиране на отношенията през лятото на 1955 г. в Лондон, японската страна представя териториалните си искания, като в първоначалния си вариант единствено Хабомай и Шикотан са посочени като територии, които не влизат в дефиницията на договора от Сан Франциско. Съветската страна е съгласна на подобен компромис в името на подписването на мирен договор с източната си съседка. Външното министерство на Япония обаче се намесва и в последния момент Итуруп и Кунашир са добавени в минималните изисквания (8.Hasegawa, с. 111-113). Това, разбира се, торпилира преговорите. Провалът им традиционно се отдава на вътрешни противоречия в японското правителство, както и на японската вътрешнoполитическа обстановка. Американската дипломация активно възпрепятства съветско-японската нормализация изказвайки неформална подкрепа за по-твърдата позиция на Япония в преговорите (8.Hasegawa, с. 113-118).

При подновяването им през лятото на 1956 г. в Москва, японската делегация, начело този път с външния министър Шигемицу, отново предявява искането за четирите най-южни острова. Съветската страна отказва, съгласявайки се единствено на компромис с Шикотан и Хабомай. Притиснат, Шигемицу е склонен да се съгласи, но получава инструкция от правителството си да не дава съгласие поради евентуалната негативна реакция на общественото мнение (8.Hasegawa, с. 123-124).

След първия кръг на преговорите японският външен министър заминава за Лондон, където се провежда конференция относно Суецката криза. Шигемицу се среща с Дълес, на която последният прави своето прочуто изявление известно като „заплахата на Дълес“. В прав текст американският държавен секретар заявява, че ако Япония се откаже от Итуруп и Кунашир в полза на СССР в разрез с договора от Сан Франциско, то САЩ ще се възползва от т. 26 на въпросния договор и ще анексира за постоянно Окинава (8.Hasegawa, с. 124). В така създалата се ситуация, разбира се, до споразумение не се стига.

През октомври преговорите в Москва са подновени, като самият премиер на Япония – Ичиро Хатояма, в тежко здравословно състояние, лети за съветската столица, за да ги спаси от провал. Условията на новия кръг от преговори са, двете страни да постигнат нормализация на отношенията, да бъдат репатрирани японските военнопленници намиращи се в съветски лагери и Япония да получи подкрепата на СССР за членство в ООН, а решението на териториалния въпрос да бъде насрочено за по-късна дата. Японската страна се опитва да осигури връщането на Шикотан и Хабомай веднага, а впоследствие преговорите по Итуруп и Кунашир да продължат. На това Хрушчов отвръща, че с Хабомай и Шикотан териториалният въпрос се изчерпва и съветското правителство няма да обсъжда никакви допълнителни претенции (8.Hasegawa, с. 130).

В крайна сметка, в резултат на преговорите, на 19 октомври 1956 г., е подписана съвместна декларация посредством която двете правителства прекратяват състоянието на война помежду си и възстановяват дипломатически отношения, като относно териториалния въпрос, съветската страна поема ангажимента да предаде Шикотан и Хабомай на Япония след подписване на мирен договор.

През 1960 г. обаче в разгара на преговорите за подновяване на Американско-японския договор за сигурност, Хрушчов заявява, че единствено при напускането на чуждите войски от Япония СССР ще подпише мирен договор и ще предаде Хабомай и Шикотан, с което на практика едностранно нарушава една от клаузите на съвместната декларация (8.Hasegawa, с. 136-138). В писмо до Хрушчов, премиерът на Япония Хаято Икеда окончателно фиксира позицията на японското правителство, а именно – че Итуруп и Кунашир не принадлежат към останалите Курилски острови и следователно Япония не се е отказала от тях по силата на договора от Сан Франциско (8.Hasegawa, с. 138). СССР от своя страна отрича за самото съществуване на териториален въпрос и това ще остане официалната съветска позиция до годините на Горбачов.

Следващият опит за сближаване се осъществява чак през 70- те години. Вследствие на китайско-съветския разрив СССР се опитва да излезе от изолацията си в Източна Азия, а Япония търси диверсификация на енергийните си източници вследствие на петролната криза. Това поражда формулирането на т.нар. курс на разделение на икономиката и политиката (政経分離  сейкей бунри) от страна на Япония. Така се стига до срещата на високо равнище между Леонид Брежнев и Какуей Танака през октомври 1973 г. в Москва. Целта на японската дипломация е да получи поне съгласие за преговори относно териториалния въпрос, докато СССР се стреми да включи Япония в нов формат за колективна сигурност в Източна Азия, т.е. да се предпази от обкръжение в лицето на САЩ, Китай и Япония взети заедно. Преговорите нямат успех и срещата постига споразумение единствено по икономически въпроси (8.Hasegawa, с. 155-156).

В края на 70-те и начало на 80- те съветско-японските отношения отново се влошават. През 1978 г. година Япония подписва мирен договор с КНР, който по настояване на последната и с подкрепата на САЩ, включва антихегемонна клауза насочена срещу СССР (8.Hasegawa, с. 161). След съветското навлизане в Афганистан, Япония заема още по-твърда проамериканска позиция. През 1981 г. е взето решение да бъде установен 7 февруари като Ден на Северните територии. Това е част от по-широка кампания на правителството на Дзенко Судзуки да мобилизира японското общественото мнение в полза на териториалните претенции (8.Hasegawa, с. 169). Това се отразява и в смяната на принципа на японските отношения към СССР – възприета е формулата за „неразделност на икономиката и политиката“ (政経不可分 сейкеи фукабун). Токио не само обвързва разширяване на икономическото сътрудничество с разрешаването на териториалния въпрос, но и изисква едновременно връщане на четирите острова като минимално условие за подписване на мирен договор.

Със заемането на длъжността генерален секретар на КПСС от Михаил Горбачов се свързва и сериозна промяна в отношенията изток-запад. Политическата линия на новия съветски лидер обаче остава до голяма степен непреклонна спрямо Япония. В началните години на управлението си, Горбачов последователно изказва позицията, че статуквото е резултат на победата на СССР във Втората световна война и следователно не подлежи на преразглеждане (8.Hasegawa, с. 226,229,240,282).

Все пак с годините на управление на Горбачов се свързва известно „омекване“ на съветската позиция – заявена е готовност да се преговаря по териториалния въпрос (8.Hasegawa, с. 267). Положителните сигнали подтикват и японската страна да смекчи позицията си – възприет е принципа за „балансирано разрастване“ (拡大均衡 какудай кинко:), т.е. връщането на териториите остава водеща цел, но нейното преследване може да се балансира с разширяване на контактите в други направления – икономическо, културно и др. (8.Hasegawa, с. 286). През 1990 г. японското външно министерство допълнително смекчава позицията си и се съгласява на евентуално постепенно връщане на четирите острова (8.Hasegawa, с. 356).

След дълго отлагане през април 1991 г. Горбачов посещава Япония – първата в историята визита на руски или съветски ръководител в островната страна. По това време обаче политическата ситуация в Съветския съюз значително се е влошила. Изостря се борбата между централната и регионалните власти, две години по-рано се разпада Източния блок. На преговорите на самата визита японците се стремят за официално потвърждение за съществуването на териториален въпрос. С това Горбачов се съгласява, но категорично отказва да задоволи другото японско искане – да бъде потвърдена валидността на съвместната декларация от 1956 г. (8.Hasegawa, с. 394-395).

След разпадането на СССР Руската федерация начело с Борис Елцин наследява международните спогодби и задължения на предшествениците си, включително декларацията от 1956 г. (8.Hasegawa, с. 431).

През септември 1991 г., в писмо до японския премиер Кайфу, руският президент предлага да бъде разрешен териториалния въпрос на базата на „закона и справедливостта“ и да бъдат създадени отношения на равноправна основа, а не на победили и победени във Втората световна война (8.Hasegawa, с. 421). Токио отговоря положително, заявявайки готовността си да разшири икономическата помощ (8.Hasegawa, с. 422). На този етап японската дипломация се бори за признаване на японския суверенитет над четирите острова, като е съгласна на тяхното поетапно възвръщане (8.Hasegawa, с. 430).

Смекчаването на позицията на Елцин спрямо всички ръководители преди него е положителен знак за Токио, но възможността за официална визита в Япония се оказва трудно осъществима. Руският президент два пъти отменя посещение в японската столица, а когато в крайна сметка отива през октомври 1993 г., то е само седмица след обсадата на Белия дом, т.е. Русия се намира в условията на поредната политическа криза. В резултат на визитата е приета т.нар. Токийска декларация, в която за пръв път териториалният въпрос е признат от Русия в конкретните му измерения – назовани са четирите спорни острова (8.Hasegawa, с. 484-485).

Междувременно японското правителство възприема политиката на „многопластовия подход“, според който връзките на Япония и Русия в различни сфери могат да се развиват едновременно с провеждане на преговори за сключване на мирен договор (8.Hasegawa, с. 503).

Президентството на Владимир Путин обикновено се свърза с предефиниране на външнополитическите цели на Русия, но спрямо Япония не бива постигната сериозна промяна в една или друга посока. Новият президент потвърждава готовността да работи в името на нормализиране на отношенията на базата на Токийската и Московската декларации (9. Kimura, с.280). На 5 септември 2000 г. е направено съвместно руско-японско заявление по териториалния въпрос, което потвърждава всички договорености от времето на Елцин, т.е. признава четирите острова за спорни (5. Харюшина, О Территориальной проблеме…, с.21).На срещата си с Путин в Иркутск през 2001 г., премиерът Мори задава началото на т.нар. двуканална стратегия на Токио, т.е. да се водят паралелно преговори по утвърждаване валидността на декларацията от 1956 г. от една страна и за суверенитета на Итуруп и Кунашир от друга (7.Ferguson, с.103). Подобно отстъпление от принципа за неразделността на четирите острова среща негативен отзвук в Япония, особено след като бива съобщено, че Путин е готов да даде най-южните два острова, но с това да приключи веднъж завинаги териториалния въпрос (7.Ferguson, с.104). Руският президент нееднократно заявява, че би препотвърдил валидността на декларацията от 1956 г., но в този обем, в който е готова Япония да я приеме (1.Афонин Россия и Япония: долгий путь…, с.21).

През април 2001 г. правителството на Йошио Мори пада, а на негово място идва Джуничиро Коидзуми. Новият външен министър – Макико Танака, заема твърда позиция по териториалния въпрос и провежда кадрова чистка във външното министерство с цел да се освободи от свързаните с бившия премиер чиновници, които са по-склонни към компромис с Москва. Двуканалната политика остава в историята и отношенията между двете страни се връщат в изходна позиция (7.Ferguson, с.110).

Диалогът обаче не е замразен – през 2003 г. Путин и Коидзуми приемат съвместен Руско-японски план за действие, който потвърждава валидността на всички договорености сключени дотогава между страните (3.Маруо, с.5-11). През 2004 г. руският външен министър Сергей Лавров отново сондира възможността за споразумение на базата на два острова, но Коидзуми недвусмислено показва, че приемливо за японската страна разрешение на въпроса е такова, което касае всичките четири острова (7.Ferguson, с.114).

В края на първото десетилетие на XXI в. се осъществява и смяна в ръководството на двете страни. В Япония монополът на ЛДП е разбит и на власт идва Демократическата партия на Япония. В Русия президент става Дмитрий Медведев, който заявява, че желае да постигне разрешение на териториалния въпрос в рамките на настоящото поколение (6.Харюшина Российско-японская…, с.27). Тези рокади обаче не само не водят до подобряване на отношенията, а напротив водят до една от поредните дипломатически кризи. През 2009 г. японският парламент приема поправки в Закона за специални мерки за съдействие за разрешаване на проблема със Северните територии, посочвайки четирите острова като изконна японска земя (2. Афонин Россия – Япония: дискуссия…, с.103) Отчасти като отговор на това Медведев посещава спорните територии, с което става първият руски президент, който осъществява подобна визита. Японското правителство остро протестира и дори отзовава посланика си от Москва за консултации (4.Киреева, с.120).

През 2013 г. двете страни отново водят диалог по нормализирането, но поредното затопляне спира след избухване на кризата в Украйна и  заставането на Япония на прозападни позиции включително по въпроса за икономическите санкции срещу РФ.  На среща на външните министри през септември в Москва Лавров заявява, че териториалния въпрос е разрешен с Втората световна война, което на практика е връщане на отношенията в състоянието им по времето на Студената война (12. https://www.stratfor.com/…), (13. http://sputniknews.com/…).

Перспективи

За да бъдат очертани перспективите за окончателното разрешаване на териториалния въпрос, първо следва да се определят някой от най-важните фактори влияещи на неговото развитие. Единствено възможността въпросните фактори да се изменят и то не само поотделно, но и взето заедно, би могло да измени коренно характера на така създалата се ситуация.

Факторът САЩ

Несъмнено, когато говорим за руско-японските отношения, САЩ винаги са един от играчите в сянка. Американската дипломация неколкократно осуетява опитите на двете страни да нормализират отношенията си. Също така, руската страна е особено скептична относно това дали Япония е способна да взема самостоятелно външнополитически решения. Нужно е да се припомни, че след избухването на кризата в Украйна, Япония първоначално се въздържа от остра реакция, но след посещението на президента Обама в Токио, страната усили своите икономически санкции спрямо РФ. Това допълнително подсили стереотипа за обвързаността на японската дипломация към интересите на Вашингтон.

Днес връзките между САЩ и Япония остават на най-високо ниво. В началото на 2015 г. двете страни ревизираха основните насоки на своето сътрудничество в областта на сигурността в посока разширяване на техния обхват и по-активна роля на Токио в съвместни военни операции. Сътрудничеството им ще включва изграждане на елементи от противоракетен щит на японска земя, което се посреща негативно от руска страна (14.http://www.themoscowtimes.com…).

Японско-американският съюз едва ли скоро ще промени своите параметри, а напротив, най-вероятно той ще продължи да се задълбочава и ще продължи да бъде едно от препятствията по пътя на руско-японската нормализация. Показателно е, че в Синята книга на японското външно министерство за 2015 г. Русия по приоритет е на традиционното пето място след Азия, Северна Америка, Латинска Америка и Европа. В секцията относно Русия еднозначно е посочено, че териториалният въпрос е най-важният (the greatest concern) в отношенията между двете страни, т.е. сближаване на базата на чисто икономически контакти е малко вероятна (15.http://www.mofa.go.jp…).

Факторът Китай

От другата страна на стратегическото уравнение в Източна Азия е КНР, която също е играч в сянка в руско-японските контакти. Традиционно Москва е склонна на компромиси спрямо Япония, когато отношенията й с Китай не са добри. Пример за това са 70-те, когато СССР опитва да поднови диалога с Токио след съветско-китайския разрив и визитата на Никсън в Пекин. Тогава дори японското правителство е шокирано от китайската авантюра на Вашингтон и съветско-японското сближаване изглежда съвсем логично.Днес обаче не е така. Отношенията между Китай и Русия се нормализират плавно от перестройката насам, а днес се счита, че те са в своя апогей. Двете страни, разбира се, имат и конфликти, особено относно демографската ситуация в руския Далечен изток, но тяхното стратегическо партньорство ще продължи да се задълбочава, тъй като споделят обща визия за мултиполярен модел на международната система.

С интензифициране на китайско-японското противопоставяне в различни сфери, като например ситуацията в Южно-китайско море, все по-вероятно е Москва да предпочете да застане в подкрепа на своя китайски партньор, коeто не вещае скорошна развръзка на руско-японската дилема.

Факторът вътрешнополитическо статукво и обществено мнение

Опитът на управляващите и на двете страни да постигнат компромис в определени исторически епохи неизменно среща отпора на общественото мнение и активизацията на политическата опозиция.

В Япония този фактор се подсилва от още две тенденции. На първо място, японската външна политика, особено спрямо Русия, е прерогатив на бюрократите от външното министерство, които традиционно заемат консервативна позиция и трудно се поддават на давления от страна на политическото ръководство.  Дори смяна на управляващата партия, както по-време на управлението на лявоцентристката Демократическа партия на Япония от 2009 до 2012 не доведе до промяна на твърдата позиция относно териториалния въпрос. Повечето опозиционни партии са още по-непримирими в отношението си към Русия. Крайно левите и крайно десните претендират не само за най-южните, но и за всички острови от Курилската верига. Медиите и общественото мнение в Япония винаги реагират негативно на компромиси от типа на формулата „два на два“ острова. По този начин е трудно за което и да е правителство да смекчи исканията си.

В Русия също е широка базата на общественото мнение, която се противопоставя на абсолютно всякакъв компромис. Дори в годините на Горбачов и Елцин, когато страната прави множество отстъпки на международната сцена, по въпроса за Курилите руското общество бързо се мобилизира, за да предотврати всякакви териториални отстъпки (5. Харюшина, О Территориальной проблеме…, с.19-20). Традиционни противници на всякакви компромиси в полза на Япония са Комунистическата партия на Руската федерация, Либерално-демократическата партия на Русия, Руската православната църква, Партия „Родина“, представителите на местните власти в руския Далечен Изток и др. (6.Харюшина Российско-японская…, с.26). След разпада на СССР, източното разширяване на НАТО и украинската криза, едва ли може да се очаква смекчаване на руското обществено мнение. Напротив, в условията на ескалация на напрежението между Москва и Вашингтон, все по-вероятно е то да се консолидира в непримирима относно териториалните отстъпки позиция.

Заключение

Преглед на историята и на основните фактори влияещи на развитието на руско-японските отношения показва, че разрешаването на териториалния въпрос едва ли е задача по силите на настоящите поколения. От днешна позиция спокойно може да се твърди, че единствено фундаментални промени в международния ред и рязко геополитическо изменение биха могли да доведат до развързване на Курилския възел.

Използвани източници

1. Афонин, Б.М. Россия и Япония: долгий путь к морному договору. Вестник ДВО РАН, №4 2005;

2. Афонин Б.М. Россия – Япония: дискуссия по территориальному вопросу продолжается. Таможенная политика России на Дальнем Востоке, №1 2011;

3. Маруо, С. Японо-росийские отношения: история, настоящее, будущее. Вестник ДВО РАН, №4 2005;

4. Киреева, А. А. Отношения России со странами Восточной Азии: новые вызовы и возможности. Вестник МГИМО-Университета, №3 2014;

5. Харюшина, Н.А. О Территориальной проблеме в Росийско-японских отношениях. Территория новых возможностей. Вестник ВГУЭС, №4 2012;

6. Харюшина, Н.А. Российско-японская территориальная проблема в президентство В.В. Путина (2004-2008) и Д.А. Медведева (2008-2012). Территория новых возможностей. Вестник ВГУЭС, №4 2012;

7. Ferguson, J. P. Japanese-Russian Relations, 1905-2007. London and New York, Routledge, 2008;

8. Hasegawa, T. The Northern Territories Dispute and Russo-Japanese Relations, Vol. 1. Berkeley, University of California. 1998;

9. Kimura, H. Putin’s Policy toward Japan: Return of the Two Islands, or More? in Demokratizatsiya: The Journal of Post-Soviet Democratization, Institute of European, Russian and Eurasian Studies, Vol. 9, №2 2001;

10. http://www.gks.ru/bgd/regl/b10_109/Main.htm, видяно на 29.12.2015 г.;

11. http://www.atomicarchive.com/Docs/Hiroshima/Potsdam.shtml, видяно на 29.12.2015 г.;

12. https://www.stratfor.com/analysis/russia-japan-ideal-time-warm-relations, видяно на 29.12.2015 г.;

13http://sputniknews.com/voiceofrussia/news/2014_02_18/Russia-does-not-think-it-has-territorial-dispute-with-Japan-Lavrov-6519/, видяно на 29.12.2015 г.;

14. http://www.themoscowtimes.com/opinion/article/russia-japan-relations-are-hanging-by-a-thread-op-ed/521882.html, видяно на 29.12.2015 г.;

15. http://www.mofa.go.jp/fp/pp/page24e_000100.html136, видяно на 29.12.2015 г.