Международно-правови аспекти на руско-японския териториален спор

Мартин Милчев Димитров – докторант, Исторически факултет, СУ „Св. Климент Охридски“

The Territorial Dispute between Russia and Japan through the Lens of International Law

Martin Milchev Dimitrov – PhD student, Faculty of History, SU “St. Kliment Ohrdiski”

Abstract

The report presents the basic international agreements which relate to the disposition of the Russian-Japanese frontier throughout history, in light of the dispute concerning the so called “Northern Territories”. Given are the stances of both governments on those key documents, along with the influence these agreements have in shaping the narratives of both parties, in which each side claims to justify their own point of view.

Keywords:

Russia, Japan, USSR, Kuril Islands, International law, territorial dispute, „Northern Territories“

Въведение

Руско-японският териториален спор за принадлежността на най-южната група острови от Курилската островна верига е един от неразрешените проблеми в съвременната система на международни отношения. Разногласието между Токио и Москва по въпроса за пограничното урегулиране е, както е известно, основната пречка двете страни да не са сключили мирен договор помежду си след края на Втората световна война.

Актуалността на въпроса се подсилва допълнително от факта, че той се води между две държави, които са сред най-влиятелните геополитически и геоикономически субекти на настоящата епоха. Също така, териториалният спор между Русия и Япония е продукт на Втората световна война. Като такъв той не може да бъде адресиран без да бъдат засегнати по-широки проблеми, като например следвоенното световно устройство, а следователно и системата на международни отношения, която произтича от него.

Както и при повечето подобни териториални спорове, и тук са замесени не просто юридически казуси, които да могат да бъдат разрешени отделно от реалността, в състояние на „вакуум“. Редом с международно-правовите актове съществува цял комплекс от противоречащи си политически, исторически и емоционални оценки, които допълнително затягат Курилския „възел“. В така създалата се ситуация, международните споразумения засягащи териториите не играят първична роля, а функционират като част от наративите на двете страни, всеки от които е задвижван от своя визия за „историческа справедливост“.

За да бъде разбран руско-японският териториален спор в неговата цялост е необходимо да бъдат изложени основните международно-правови актове, които имат отношение към него, както и да се покаже как те биват тълкувани съответно в Москва и в Токио.

Спорните територии

Териториалният спор обхваща най-южните острови от Курилската островна верига – островите Итуруп, Кунашир, Шикотан и островната група Хабомай, която се състои от множество малки острови и скали, и поради това се обозначава условно като един  остров. На базата на това се използва фразата „спорът за четирите острова“, макар, очевидно, това да не отговаря съвсем на действителността.

Япония използва термина „Северни територии“ (北方領土хоппо: рьо:до), който има политически характер и цели да внуши, че става дума за изконни японски земи. Понятието „Северни територии“ се формира през 60-те и 70-те години на XXв. и се използва ретроспективно в японските източници. Подобна фраза няма исторически или географски основи и е създадена от подбуди с чисто политически характер.

Руско-японски договор от 1855 г.

Първият двустранен договор сключен между Русия и Япония е този от 1855 г., наричан в Япония „Руско-японски договор за дружба“, а в Русия – „Шимодски трактат“. Той е подписан в турбулентния период, когато островната страна е принудена да прекрати състоянието си на над двестагодишна изолация. Основен обект на споразумението са установяването на постоянни дипломатически контакти и урегулиране на търговията, но договорът е по-важен с това, че е първият двустранен документ, който поставя границата между двете страни. Те се съгласяват тя да бъде прокарана между островите Уруп и Итуруп, т.е. териториите, които от днешна гледна точка са считани за спорни, биват признати за японско владение.[1]

Токио обосновава настоящите си териториални претенции именно на този договор. Изтъква се аргумента, че четирите острова никога не са били собственост на друга държава и следователно са били неправомерно отнети от страна на Съюзниците след края на Втората световна война.

Руската страна обаче контрира, че този наратив игнорира историята на руско-японските и съветско-японските отношения от този момент нататък до края на Втората световна война. Припомня се, че териториалното статукво в Източна Азия се изменя няколко пъти в хода на XXв. като не веднъж това е в резултат на едностранни агресивни действия от страна на вече укрепналата Япония, тръгнала по империалистически път на развитие. Тук се визира Руско-японската война от 1904-1905 г., японската интервенция в Руската гражданска война, инвазията на Манджурия и агресивната политика на Япония преди и по време на Втората световна война спрямо народите от Източна и Югоизточна Азия.

Японското твърдение, че Южните Курили никога не са принадлежали на друга страна също следва да се възприема критически. Съществуват множество исторически документи, които потвърждават, че още към средата на XVIIIв. руските мореплаватели и изследователи сравнително акуратно картографират цялата Курилска верига.[2] Нещо повече, от автохтонното население на островите – айну, е бил събиран данък (ясак), което е било равносилно на поданство на съответните жители спрямо руската корона.[3] Съществува също така указ на Екатерина IIза „съхранение на правата на Русия върху земите и островите открити от руските мореплаватели в Тихия океан“.[4] Официално санкционирана карта от  1796 г. на Иркутското наместничество изобразява Южните Курили в същата окраска като останалата руска територия.[5]

По това време Япония простира своя суверенитет само над най-южната част на остров Хокайдо. До късно през XVIIIв. контактите на японците с местното население на Курилите са имали съвсем епизодичен характер.[6]

Договорът от 1875 г.

Следващият документ, който преначертава границата между Русия и Япония е договорът от 1875 г., наричан от японците „Договор за размяна на Курилите и Сахалин“, а от руснаците – Санкт-Петербургски договор.

Причина за неговото сключване става покачващата се значимост за Руската империя на остров Сахалин. В предходния договор, този от 1855 г., двете страни разделят помежду си Курилите, както вече стана дума, но не успяват да се договорят за статута на Сахалин, като в крайна сметка е постигнато съгласие той да остане неразделен. Така се стига до 1875 г., когато руската страна решава да отстъпи всичките северни Курили, които притежава, в замяна на пълното право над въпросния остров.[7]

Това двустранно споразумение също е част от съвременния спор за принадлежността на „северните територии“. Японското външно министерство се уповава на буквата на договора, за да обоснове интерпретацията си, че понятието Курилски острови се отнася само до тази група, която преди 1875 г. принадлежи на Русия и по въпросното споразумение преминава в японско владение, т.е. от о. Уруп на север. Тази интерпретация се заражда в Япония след като страната е принудена по условията на мирния договор от Сан  Франциско след края на Втората световна война, да се откаже от всички права, правооснования и претенции върху Курилските острови. [8] Във въпросния Санфранциски договор обаче не е дадена конкретна географска дефиниция на островната верига, което дава възможност на Токио да претендира, че Итуруп, Кунашир, Шикотан и Хабомай не са част от нея, след като не са третирани като такива от други международни споразумения, а именно договора от 1875 г.

За основа на тази интерпретация служи фразата „В замяна на отстъпката в полза на Русия на остров Сахалин, Н.В. Император Всеруски […] отстъпва на Н.В. Японския Император групата острови, наречени Курилски, които той понастоящем владее […] така че оттук насетне въпросната група Курилски острови ще принадлежи на Японската империя.“[9] Поглеждайки японския превод на договора, наистина може да се открие известно двусмислие, което да доведе до интерпретацията, че договора третира само островите на север от Итуруп като Курилски. Преведена буквално от японския превод фразата би звучала „… отстъпва…, наречените Курилски, група от острови…“.[10] Оригиналът на договора обаче е на френски език и там въпросното изречение е точно и ясно и не оставя място за двусмислие: „le groupe des iles dites Kouriles qu’Elle possede actuallement“.[11]

Договорът от Портсмут от 1905 г.

През 1904 г. Япония, вече укрепнала и модернизирана регионална сила, напада Руската империя. Царска Русия претърпява поражение в последвалия конфликт и през 1905 г. решава да сключи компромисен мир. Цена за него става завземането от страна на Япония на Южен Сахалин до 50-я паралел.[12] В мирния договор, който закрепя новото статукво, не се споменават Курилите, тъй като на този етап те всички са в състава на Японската империя. Важна за настоящата тема обаче е 12-та клауза на документа, която закрепя принципа за анулиране на всички предходни двустранни споразумения между страните в резултат на войната.[13]

Дали от гледна точка на международното право промяната на териториалното статукво с помощта на сила анулира всички предходни териториални споразумения между две страни, е дискусионен въпрос, като съвсем естествено Москва и Токио подкрепят тезата, която облагодетелства тяхната съответна позиция.

След края на Руско-японската война Япония продължава да е основната заплаха от изток за Русия и впоследствие за Съветския съюз. В Кремъл с горчивина помнят японската интервенция в Руската гражданска война. Окупацията на Манджурия през 1931 г., пограничните битки при Халхин-гол и Хасан принуждават съветското ръководство да търси такова териториално разпределение след края на Втората световна война, каквото би му помогнало веднъж завинаги да разреши „японския си проблем“.

Военновременни споразумения между Съюзните държави

По време на Втората световна война воюващите страни формулират, още по време на военните действия, своя визия за устройството на следвоенния свят. С такава визия разполагат и силите на Оста, и Съюзните държави, но само на победителите е съдено да осъществят на практика своите планове.

Документите, които касаят територията на Япония са няколко. Атлантическата харта от 14 август 1941 г. декларира намерението на САЩ и Великобритания да не се стремят към териториална експанзия като цел на войната.[14] На 24 септември 1941 г. СССР изразява „съгласие с основните принципи на декларацията“, но с уговорката, че „практическото приложение на тези принципи следва да е съобразено с обстоятелствата, нуждите и историческите особености на отделно взетите страни.“[15]

Важен документ за следвоенното урегулиране спрямо Япония е Каирската декларация на правителствата на САЩ, Великобритания и Китай от 3 декември 1943 г., в която се посочва, че Страната на изгряващото слънце „ще бъде изхвърлена от всички територии, които тя завзема със сила и вследствие на своята алчност“. Същото така, в документа е препотвърдена решимостта на Съюзниците, военните действия да продължат до постигане на „безусловна капитулация“ от страна на техния противник.[16]

Съветският съюз през всичкото това време запазва неутралитет спрямо източната си съседка. Американските ръководители обаче правят всичко възможно да привлекат Червената армия във войната срещу Япония, за да минимизират военните загуби на своята страна. За тази цел Вашингтон и Лондон поемат определени ангажименти, които да задоволят следвоенните интереси на Съветския съюз в региона на Далечния изток. Така през февруари 1945 е подписано т.нар. „Ялтенско съглашение“, по силата на което след войната Южен Сахалин следва да бъде „възвърнат“, а всичките Курилски острови „предадени“ на Съветския съюз. Съюзниците също така се съгласяват, че „претенциите на СССР ще бъдат безусловно задоволени след края на войната с Япония“.[17] В момента на сключването му споразумението има секретен характер.

Следващият основен документ е Потсдамската декларация на Съюзниците от 26 юли 1946 г., където се казва, че „условията на Каирската декларация ще бъдат изпълнени и японският суверенитет ще бъде ограничен до островите Хоншу, Кюшу, Шикоку, Хокайдо и някои по-малки острови, които ние укажем“.[18] Съветският съюз се присъединява към декларацията и напада Япония в заключителния етап на войната окупирайки обещаните му територии. След двете атомни бомбардировки и след изненадващото нападение, Токио в крайна сметка капитулира приемайки условията на Потсдамската декларация.

В резултат на поражението Япония е поставена под съюзна окупация. Два документа на Върховния главнокомандващ на Съюзните сили  – генерал Макартър, имат отношение към териториалното урегулиране. Генерална заповед но. 1 посочва Курилите като зона, в която японските въоръжени сили са длъжни да се предадат на Червената армия[19], а меморандум но. 677 разпорежда на японското правителство да прекрати административен контрол на всички зони извън Япония, като всичките Курили, вкл. Хабомай и Шикотан са посочени като външни за островната страна.[20] На 2 февруари 1946 г. съветската конституция е допълнена да включва Южен Сахалин и Курилите в територията на Съветския съюз.[21]

Описаните дотук документи и периода на Втората световна война като цяло са най-проблематичните в руско-японските отношения. Москва легитимира своето владение на Курилите именно като резултат от войната, като за централен аргумент служат условията на Ялтенското съглашение, в което Съюзниците се договарят „безусловно“ да „предадат“ Курилите на СССР. Потсдамската декларация пък ограничава суверенитета на Япония само до основните й острови и, капитулирайки, страната автоматично приема да стане обект на всички военновременни съюзнически споразумения.

В горепосочените документи обаче има дълбоко противоречие и в Токио се възползват в пълна степен от това, за да обосноват днешните си териториални претенции. Версията на Япония е, че тя не може да е обект на Ялтенското съглашение, тъй като не е страна по него, а и тъй като то е било тайно, тя не е знаела за съществуването му когато е приемала условията на Потсдамската декларация. Също така, Итуруп, Кунашир, Шикотан и Хабомай никога не са принадлежали на чужда страна, следователно не попадат в категорията от Каирската декларация на територии завзети „със сила и от алчност“. Допълнително, ако СССР придобие всичките Курилски острови, то се нарушава принципа на Атлантическата харта за отказ от териториално разрастване като цел на войната.

Като цяло това са силни юридически аргументи, но бидейки определена като държава агресор по време на Втората световна война, Япония е в много слаба позиция да апелира към възвишения дух на Атлантическата харта. Той самият остава до голяма степен само на хартия, тъй като дори след Втората световна война е закрепен принципа за отнемане на територия на държава агресор като резултат от военни действия. В тази категория попадат Елзас и Лотарингия, Ниса и Кьонигсберг. Свидетелство за това доколко съвременната система на международни отношения е резултат от Втората световна война е и Устава на ООН, чийто чл. 107 гласи: „Нищо в настоящия устав не може да лиши от юридическа сила действие санкционирано в резултат на Втората световна война от носещите отговорност за такива действия правителства, по отношение на всяка държава, която в течение на Втората световна война е била враг на която и да е държава подписала настоящия устав.“[22]

Следвоенното мирно урегулиране и наследството на Студената война

Териториалния въпрос можеше и да не съществува днес, ако СССР и САЩ не се бяха превърнали от съюзници в съперници в периода веднага след края на Втората световна война. Особено към края на 40-те се формира ситуация, която хвърля сериозна сянка върху военновременните съюзнически споразумения. В Китай, вследствие на победата в гражданската война, на власт идват комунистите и Япония се превръща във важен елемент от източноазиатската стратегия на Вашингтон по „сдържане на комунизма“. Стремежът Япония да бъде превърната в съюзник, заедно с цялостното недоверие към Съветския съюз от страна на американските управляващи среди, способства за противоречивия характер на следвоенното мирно урегулиране в региона на Източна Азия. Вземайки си поука от конфронтационния характер на следвоенното статукво в Европа, Вашингтон поема курс към сключване на сепаратен мирен договор с Япония. Съветският съюз и Китайската народна република са изключени от процеса на неговото изготвяне. Това води до отказа на съветския представител на мирната конференция – Андрей Громико, да подпише договора.

Това действие не остава без последствия и що се отнася до принадлежността на Курилските острови.По силата на Санфранциския договор, Япония се отказва от всички права, правооснования и претенции върху Курилските острови.[23] По т. 8 от договора, Япония „признава пълната сила на всички договори сключени от Съюзните държави в настоящето и в бъдеще, за прекратяване на войната започнала на 1 септември 1939 г., а също така и всички съглашения на Съюзните държави сключени с цел възстановяването на мира или във връзка с възстановяването на мира.[24]

Тези формулировки са заложени в резултат на обвързаността на САЩ към условията на Ялтенското съглашение, макар Вашингтон да заема позицията, че то е само индикация за намеренията на Съюзниците и че новото териториално статукво трябва да бъде легитимирано от нов международен договор. Така Япония по силата на договора е принудена да се откаже от множество територии, но за да не бъдат директно облагодетелствани СССР и КНР, не е посочено в полза на кого те ще бъдат отстъпени. Също така е вмъкната клаузата, че никоя страна, която не е подписала договора, не може да бъде облагодетелствана от неговите условия, а също така, че никакви права на Япония няма да се считат за ощетени спрямо страна неподписала документа.[25]

Съветският съюз отказва да подпише, а на конференцията в Сан Франциско не са поканени представители нито на Пекин, нито на Тайпе. Това дава основание на Япония да претендира за част от своите бивши територии. От Москва признават, че условията на мирния договор не са категорично в тяхна полза, но подчертават, че фиксираният отказ на Токио носи абсолютен характер и следователно това допълнително подсилва легитимността на руския суверенитет над Курилите. Силата на този юридически аргумент е до голяма степен призната от Япония, тъй като страната подновява своите териториални претенции, но вече на базата на оспорването на дефиницията на понятието „Курилски острови“. В частност, страната претендира първоначално, че Хабомай и Шикотан са част от Хокайдо, а не от Курилите. Впоследствие и островите Итуруп и Кунашир са добавени към тази интерпретация и за обозначаването на всичките четири острова е предписан противоречивия термин „Северни територии“. Както видяхме, основания за подобна спорна позиция се търсят, макар и със съмнителен успех, в по-ранни споразумения между двете страни, като договора от 1875 г. например.

Декларацията от 1956 г.

В средата на 50-те години, във връзка с разведряването на международното напрежение, двете страни започват преговори за нормализиране на отношенията си. Поради множество причини Япония и СССР не успяват да подпишат мирен договор, но състоянието на война между тях е прекратено и нормалните дипломатически канали са възстановени посредством съвместна декларация. Въпросният документ е ратифициран от законодателните власти и на двете страни.

Според текста на декларацията, СССР „изпълнявайки желанието и отчитайки интересите на японската държава, се съгласява на предаването на островите Хабомай и остров Шикотан, но при условие, че фактическото предаване на островите ще се осъществи след сключването на мирен договор между Съюза на съветските социалистически републики и Япония.“[26] По това време от Кремъл считат, че правейки тази териториална отстъпка ще могат да сключат окончателно мирно споразумение и веднъж завинаги ще сложат точка на спора. Скоро обаче се оказва, че желанията на японците не могат да бъдат задоволени само с двата по-малки острова. В резултат на това и в отговор на подновяването на Японо-американски договор за сигурност през 1960 г., съветското ръководство, в лицето на Никита Хрушчов, се отмята от поетия ангажимент, позовавайки се на принципа на изменените обстоятелства.[27]

Това действие, съвсем естествено, води до гневна реакция от страна на Токио и е един от най-остро критикуваните ходове на съветската страна до ден днешен. Една основна част от дипломатическите усилия на Япония от тогава несетне, са концентрирани върху връщането към статуквото от декларацията от 56-та, но само като отправна точка, т.е. с тенденция двата по-малки острова да бъдат възвърнати незабавно, а допълнително да се водят преговори и относно Итуруп и Кунашир.

Текстът на документа обаче не е изцяло в полза позицията на Токио. При внимателно изучаване на използваните фрази става видно, че никъде не се говори за „възвръщане“. Според текста, Съветският съюз „предава“ територия, която счита за своя, в знак на „добра воля“. С други думи, декларацията изхожда от положението, че спорните територии напълно легално принадлежат на СССР. Подписвайки и ратифицирайки този документ, Япония имплицитно признава следвоенното териториално статукво, което повече вреди на нейната кауза, от колко й помага. Също така, предвид факта, че отстъпката е валидна след сключване на мирен договор, то докато такъв не е осъществен, страната трудно може да претендира за незабавното връщане дори на двата по-малки острова.

Заключение

И така, обобщавайки написаното дотук, можем най-общо да представим гледните точки на двете страни.  За Япония островите Кунашир, Итуруп, Шикотан и Хабомай: никога не са били чужда територия (договор от 1855 г.); не са завзети със сила в хода на Втората световна война; страната не може да бъде обект на тайно споразумение, по което не е страна (Ялтенско съглашение); макар да се отказва от Курилите по силата на Санфранциския договор, то от това не може да се облагодетелства Русия, която не е подписала; отчитайки историческите особености, въпросните острови не могат да се причислят към Курилската верига и следователно по справедливост би следвало да бъдат върнати на Япония.

Русия вижда нещата по съвсем различен начин: Руската империя първа открива, картографира и взима в поданство населението на Курилските острови; с нападението си над Русия през 1904 г. Япония губи правото да се позовава на договорите от 1855 и 1875 г.; Япония е държава-агресор по време на Втората световна война и, капитулирайки безусловно, е обект на всички съюзнически военновременни споразумения, което е подкрепено юридически и от устава на ООН; отказът на Япония от Курилите по Санфранциския договор носи абсолютен характер; няма никакви юридически основания да се твърди, че Южните Курили не са част от цялата верига.

И в тезите на двете страни могат да се намерят пролуки. Този факт до голяма степен обяснява решението на двете държави да търсят не юридическо, а политическо разрешаване на въпроса. Много стъпки са направени в тази посока след края на Студената война. Понастоящем Москва е изоставила дългогодишната си позиция, да не признава въобще наличието на териториален диспут. В серия от съвместни изявления на главите на двете държави се заявява готовността да се продължат преговорите по принадлежността на Итуруп, Кунашир, Шикотан и Хабомай.[28]

Склонността да се преговаря обаче не означава автоматично съгласие с доводите на отсрещната страна. Разсъждавайки върху същността на териториалния спор, не може да не се стигне до заключението, че голяма част от неговите компоненти не са изгубили своята актуалност. Можем ли да считаме, че Русия е страна, която е готова с лека ръка да зачеркне резултатите от Втората световна война? Можем ли да считаме, че японските лидери са склонни да отстъпят и на крачка от заявената цел за връщане на всичките четири острова, след като всяка подобна инициатива се разчита от японската общественост като национално предателство? Докато продължават да бъдат актуални тези въпроси, всички приказки за „взаимен компромис“ следва да бъдат посрещани със значителна доза скепсис.

 Използвани източници:

  1. Hasegawa, Tsuyoshi. The Northern Territories Dispute and Russo-Japanese Relations. Berkeley: University of California Press, 1998.
  2. Chapter XVII: Transitional Security Arrangements. United Nations [viewed 22.01.207]. http://www.un.org/en/sections/un-charter/chapter-xvii-0/index.html
  3. Вада, Харуки. Хоппо рьодо мондай о кангаеру (Размисли върху проблемът за Северните територии). Токио: Иванами шьотен, 1990.
  4. Зиланов, Пономарев, Плотников, Кошкин състав. Русские Курилы. История и современность. Сборник документов по истории формирования русско-японской и советско-японской границы. Изд: Алгоритм, 2016.

[1] Русские Курилы. История и современность. Сборник документов по истории формирования русско-японской и советско-японской границы. Изд: Алгоритм, 2016, д. 20, с. 69.

[2] Сборник документов…, д. 1-3, с. 37-39.

[3] Сборник документов…, д. 8, с. 45; д. 14, с. 54.

[4] Сборник документов…, д. 9, с. 46.

[5] Сборник документов…, д. 5, с. 41.

[6] Hasegawa, Tsuyoshi. The Northern Territories Dispute and Russo-Japanese Relations. Berkeley: University of California Press, 1998, p. 102., pp. 19-21.

[7] Сборник документов…, д. 21, с. 68.

[8] Сборник документов…, д. 61, с. 150.

[9] Сборник документов…, д. 21, с. 68.

[10] Вада, Харуки. Хоппо рьодо мондай о кангаеру (Размисли върху проблемът за Северните територии). Токио: Иванами шьотен, 1990, с. 51.

[11] Пак там.

[12] Сборник документов…, д. 24, с. 72.

[13] Пак там.

[14] Сборник документов…, д. 39, с. 106.

[15] Сборник документов…, д. 39А, с. 107.

[16] Сборник документов…, д. 40, с. 108.

[17] Сборник документов…, д. 42, с. 110.

[18] Сборник документов…, д. 45, с. 113.

[19] Сборник документов…, д. 51Д, с. 117.

[20] Сборник документов…, д. 56, с. 135.

[21] Сборник документов…, д. 57, с. 137.

[22]Chapter XVII: Transitional Security Arrangements. United Nations [viewed 22.01.207]. http://www.un.org/en/sections/un-charter/chapter-xvii-0/index.html

[23] Сборник документов…, д. 61, с. 150.

[24] Сборник документов…, д. 61, с. 150-151.

[25] Сборник документов…, д. 61, с. 151-152.

[26] Сборник документов…, д. 71, с. 169.

[27] Сборник документов…, д. 72, с. 170.

[28] Сборник документов…, д. 84, с. 195; д.91, с. 209; д. 92, с. 210; д. 97, с. 225; д. 99, с. 239.