Победата на Япония в Руско-японската война: триумф или разочарование?

Мартин Димитров

JAPAN’S VICTORY IN THE RUSSO-JAPANESE WAR – A TRIUMPH OR A DISAPPOINTMENT?

Martin Dimitrov

Abstract:

The report outlines the specific military and geopolitical aspects of the events during the closing months and the aftermath of the Russo-Japanese War, thus challenging the widely held view that Japan accomplishes a stunning victory over the much more powerful Russian Empire in the beginning of the 20th century.

Keywords: Russia, Japan, war, East Asia, peace treaty, disappointment  

Увод

Руско-японската война от 1904-1905 г. е военен конфликт воден между Руската и Японската империи, който трае от 8 февруари 1904 г., когато Япония обявява война, до 5 септември 1905 г., когато е подписан мирния договор между двете страни в гр. Портсмут, САЩ.  Театър на военните действия са южна Манджурия, Японско море, Жълто море, Източнокитайско море и о. Сахалин.

Войната бива изследвана заради многото  си разнообразни аспекти , които варират от чисто технологичен до цивилизационно-културен. Изследователите, които се концентрират върху значението на конфликта за развитието на военното дело, например, наричат Руско-японската война – първата модерна война,  а някои дори я определят като „Нулевата световна война“ (Steinberg, Menning, Schimmelpenninck van der Oye, Wolf, Yokote, 2005). Други се съсредоточават върху културното измерение на войната – ударът, който тя представлява по господстващото виждане за превъзходството на бялата раса, тревогите за надигането на жълтата „заплаха“(Черемисов, 1909) , възгледът за „азиатски ренесанс“  и т.н (Williams, 1904).

Независимо от изследователската гледна точка обаче, повечето историци са склонни да окачествяват тази война като безапелационна японска победа. Изхождайки от събитията на бойното поле, където Русия действително търпи редица поражения, и факта, че мирният договор е подписан в условия на стратегически  превес за японците, мнозина са склонни да представят конфликта като необратимо крушение за Руската империя.

Съществуват  обаче редица обстоятелства свързани с променящия се баланс на силите на бойното поле, естеството на сключения мир и икономическото състояние на двете страни по време и след края на войната, които  разкриват една по-различна картина. Руско-японската война, макар водена успешно от японците за период от около година, изтощава техните икономически и стратегически възможности, а междувременно руското присъствие в региона укрепва. Към средата на 1905 г. и двете страни започват да оценяват ситуацията като такава, която е „на ръба“ да промени своя ход. Стига се до мирни преговори, успехът на които е в интерес на Русия не от гледна точка на положението на бойното поле, което е далеч от безнадеждно, а поради влошената вътрешно-политическа ситуация в империята. Тези обстоятелства се отразяват и на мирния договор от Портсмут, който е изключително „лек“ за победената Русия и немалко разочароващ за победилата Япония.

Целта на това изследване е да докаже, че победата на Японската империя не е безапелационна, а по-скоро плод на временен превес на силите, който се е очертавало да бъде все по-трудно защитим с течение на времето. Нещо повече, условията при които приключва войната не успяват да компенсират големите икономически и хуманитарни ресурси, които влага Япония, а това от своя страна хвърля сянката на разочарованието върху японските военни успехи и дори води до вълна на народно недоволство в страната на изгряващото слънце.

За постигане на целта, настоящото изследване си служи с анализ на историческите източници, сведения на съвременници и преки участници в събитията, както и на част от научната литература по въпроса. За доказване на тезата са обособени следните задачи: да се докаже, че Руската империя е имала възможност да продължи военните действия успешно, благодарение на нарастващия си военен капацитет; да се докаже, че Япония започва да изпитва икономически и стратегически трудности за по-нататъшно водене на война; да се разгледа Портсмутския мирен договор като неблагоприятен за Япония в много отношения; да се очертае картината на последвалото от мира недоволство от страна на широката японска публика.   

           Възможността за продължаване на военните действия и евентуалния превес на Русия

Едно от основните обстоятелства, които пряко биха повлияли върху евентуалното продължаване на военните действия след септември 1905 г. е състоянието на воюващите сили и тяхната боеспособност. Сведенията сочат, че що се отнася до руската страна, то числеността на армията, както и увереността на командването се покачват, въпреки претърпените загуби на бойното поле и ескалиращата революционна атмосфера в Русия.

Съставът на руските войски в Далечния изток, независимо от претърпените поражения, продължава да се увеличава до самия край на конфликта и достига до 844 000 души (Свечин, 1928: 477). Относно качеството на част от попълненията и тяхната морална боеспособност съществуват определени съмнения (Свечин, 1928: 473), но това изцяло важи и за противоположната страна. Японците достигат пика на мобилизационните си възможности непосредствено преди битката при Мукден (20 феврурари-10 март 1905г.) (Westwood, 1986: 133). Японските войски, вече наброяващи над 600 000 души (Kuhn, 1906: 225), разтеглят комуникационните си възможности и срещат все по-големи трудности при снабдяването си от р. Ляо (Kuhn, 1906: 225). Основната опора на руския тил – Транссибирската ЖП магистрала, от друга страна, неимоверно покачва капацитета на транспортните си възможности в последните месеци на войната (Kuhn, 1906: 225).

Освен чисто численото съотношение на силите, което все повече започва да накланя везните в полза на Русия, съществуват и обстоятелства свързани със стратегическите виждания на двете страни, които подсказват, че войната е била на прага на обръщане на ролите.

За руснаците, първоначалният план за водене на война е свързан със защитни позиции и печелене на време и е допускал тактически отстъпления, докато не се достигне до облагодетелстващо съотношение на силите (Свечин, 1928: 469). Това е стратегия, която страна с географските размери на Русия може да си позволи, а и не е първия път в историята, когато го демонстрира. Това не означава, че падането на Порт Артур и сухопътните поражения при Шахе и Мукден не са тревожни за руския щаб. Но дори след тези събития, командването на руските войски показва готовност да продължи военните действия и организира кавалерийски настъпления, които макар да не носят особен резултат (Kuhn, 1906: 226), се явяват първите успехи на руснаците в хода на войната и са способни да повдигнат духа на войниците. Японците, от друга страна, след заемане на позиция през май 1905, не предприемат настъпателни действия и изчакват следващия ход на руснаците. Общото впечатление, което атмосферата в японския щаб поражда у военните наблюдатели е, че „ако сраженията бяха продължили, то японците щяха да се защитават.“ (Kuhn, 1906: 225).

Може би най-точна преценка за боеспособността на руската армия може да бъде дадена от върховното началство на Руската империя по това време. Преди да замине за САЩ, където да води мирни преговори с японците, Сергей Юлевич Витте е изпратен от Николай II на съвещание с Великия княз Николай Николаевич (младши) – главнокомандващ Петербургския военен окръг и председател на Съвета по държавна отбрана (Совет государственной обороны). Целта на срещата е, главният пълномощник от името на руската корона – Витте, да бъде информиран за положението на фронта, което да вземе предвид във воденето на очертаващите се като нелеки преговори с японците.  Великият княз дава следната прогноза: „…при благоприятни обстоятелства, с укрепването на нашата армия  има голям вероятност да изтласкаме японците до Квантунския полуостров и в пределите на Корея, т.е. иззад р.Ялу. За това ще са необходими още около година военни действия, милиард рубли и около 200-250 хиляди убити или ранени“ (от руска страна – бел.авт. (Витте, 1922: 358) Това сведение недвусмислено показва, че руското командване не само има оперативната възможност, но и стратегия за продължаване на военните действия, в случай че преговорите се провалят. Руският елит е бил наясно с настъпващата промяна в хода на военните действия по суша. Едва ли Николай II щеше да даде инструкции за преговорите: „ни копейка контрибуции, ни педя земя“, каквито той в действителност дава на Витте (Витте, 1922: 358), ако не беше уверен в едно поне частично отблъскване на японците, макар постижимо с цената на немалко човешки жертви и известни финансови затруднения.

Що се отнася до паричното състояние на двете страни, то интересно е да се проследи поведението на финансовия свят относно двете воюващи империи, т.е. доверието към тях от страна на техните кредитори. Русия, въпреки загубите, които търпи, успява да сключи изгодни заеми с Франция (1904 г.) и Германия (1905 г.), които не натоварват в значителна степен държавния бюджет (Свечин, 1928: 452). Революцията от 1905 г. съвсем естествено способства за влошаването на кредитния рейтинг на руското правителство и заплашва страната с голям финансов дефицит, но веднага след сключването на Портсмутския мир и до началото Първата световна война, руските финанси остават в стабилно състояние (Strachan, 2003: 844). Златният фонд на руската държава се увеличава след сключването на мирния договор и редица обстоятелства сочат, че жертвайки курса на рублата, тя би могла още дълго да води война, ако е необходимо (Свечин, 1928: 452).

Същевременно Япония се намира в много по-трудно финансово положение. Нейният златен резерв може да обезпечи около три пъти по-малко книжни пари, а заемите, благодарение на които води войната (основно от Лондон и Ню Йорк) са сключени на значително по-неблагоприятни условия дори в следствие на редица блестящи победи (Свечин, 1928: 452). Войната от страна на Япония се води на две трети  с чуждестранни средства, което оказва сериозно влияние върху стратегията на началството– рискът бива избягван, тъй като всяко поражение би закрило възможността за получаване на нови кредити (Свечин, 1928: 452).

Всички тези обстоятелства сочат, че продължаването на конфликта и евентуалния превес на руските войски над японските в Манджурия са били реални възможности, които биха изменили значително изхода от войната. Разбира се, с краха на руския флот при Цушима, едва ли може да се говори за по-нататъшна категорична руска победа, но смяната на обстановката на бойното поле до голяма степен би повлияла на мирните условия, а следователно и на баланса на силите в Източна Азия в началото на XX в.

Портсмутският мир

            Юридическите последствия, при които приключва даден въоръжен конфликт в лицето на мирен договор, са едни от най-добрите индикатори за баланса на силите и реалните резултати от съответната война. В това отношение, Мирният договор от Портсмут, сключен на 5 септември  и подписан от императорите на Русия и Япония на 14 октомври 1905 г. (New York Times, 17 октомври 1905), и който слага край на Руско-японската война, има немалко значение. Това определено не е документ, който предполага съкрушителен триумф за Япония. Напротив, той е дотолкова благоприятен за Руската империя предвид претърпените загуби по суша и море, че Ню Йорк Таймс го нарича „единствената победа на Русия“ (В тази конкретна война – бел.авт.) (New York Times, 3 септември 1905). С.Ю. Витте, който води преговорите от името на руската корона действително показва дипломатическо умение, но щеше ли неговата „победа“ да се състои, ако тя не бе продиктувана от реалните обстоятелства и тенденции на манджурските бойни полета?

В частта на договора, която урежда териториалните въпроси, се състои същинската промяна, която все пак отдава победата на Япония от историческа гледна точка. Островната страна получава концесията на Ляодунския полуостров и в частност Порт Артур, заедно със всичката намираща се там инфраструктура (New York Times, 17 октомври 1905). Това е може би най-показателно за това кой е надделял, тъй като контролът над въпросното пристанище е основна цел и на двете страни преди избухването на войната. За Русия, то е така нужният използваем целогодишно, незамръзващ пристан, а за Япония – плацдарм за по-нататъшна експанзия на материка.  Но преминаването на тази територия в ръцете на Японската империя не е завоевание само по себе си, а постигане на статуквото от близо десет години по-рано, когато тя я извоюва в Първата китайско-японска война (1894-1895г.)  Тогава Русия „измъква“ въпросната концесия от японски ръце с дипломатически средства, или по-точно – посредством международен натиск, обединявайки се срещу Япония заедно с Германия и Франция в т.нар. Тройнствена интервенция.

Друга териториална придобивка на Япония от войната е южната част на остров Сахалин (New York Times, 17 октомври 1905), който е окупиран от японските войски на 17 юли 1905г., още в хода на военните действия.  Тази земя безспорно е добре дошла за Япония, предвид риболовните и горски ресурси, които предлага. Но стратегическото й значение не е значително, тъй като в договора изрично се споменава, че нито едната от страните има право да ограничава мореплаването в двата основни протока между Сахалин и материка – Татарския проток и Проток Лаперуз (New York Times, 17 октомври 1905). Нещо повече, Япония също не може нарече тази си придобивка „завоевание“, тъй като тя, до Петербургския договор от 1875г. е имала суверенно право над  южната част на острова. Казано накратко, Портсмутският договор и по този пункт не прехвърля изцяло нова територия в състава на Японската империя, а по скоро връща едно по-ранно статукво.

От тези обстоятелства става ясно, че плодовете на войната, които японците достигат, далеч не са това, на което би следвало да се надяват след толкова победи по суша и море и толкова човешки загуби и парични заеми. Фактът, че Япония, както Николай II повелява на преговарящите от негово име, не получава „ни копейка“ контрибуции (New York Times, 17 октомври 1905), е обстоятелство, което е крайно разочароващо за островната страна предвид огромните разходи по войната и сключените кредити.

Отзвукът на Портсмутския мир в Япония

Може би най-показателно за това, разочарование ли е изходът от войната за японците, е отзвукът предизвикан в пресата и сред широката публика при новината за сключения мир.  Реакцията на японската общественост е изключително негативна. Това се дължи на факта, че мнозина в Япония са разчитали на големи контрибуции, които да компенсират икономическото изтощение на страната, както и техните лишения във военно време  (Westwood, 1986: 161).

Първите удари на японското обществено недоволство са нанесени върху авторитета на оглавяващия преговорите от името на японския император – барон Комура Джютаро (小村 壽太郎). Комура, макар през цялото време на преговорите да настоява за контрибуции, е заклеймен от японската преса и представен като човек донесъл унижение на японската нация (Westwood, 1986: 160). Това се случва въпреки сведенията на западните кореспонденти следящи японската делегация, че Комура е бил непримирим пред исканията на Витте, но в крайна сметка е получил директна заповед от император Мейджи да склони (Витте, 1922: 384)

. Този факт не бива отразен в японските медии, както и много други факти около мирните преговори и самата война, тъй като японското правителство провежда стриктна цензура на печата и на кореспондентските телеграми Westwood, 1986: 161). В резултата на това, именно личността на барон Комура се превръща в главния обект на недоволство. Нещата са дотам сериозни, че от New York Times се притесняват за живота на японския дипломат, обрисувайки специфичната картина на японския политически живот и припомняйки покушенията над видни личности като Ивакура Томоми, Окубо Тошимичи, Итагаки Тайсуке, Мори Аринори и др. New York Times, 3 Септември: 1905).

До покушение над Комура така и не се стига, но японското обществено недоволство все пак намира своя отдушник. На 5 септември 1905 г., веднага след съобщението за сключения Портсмутски мир, хиляди японци се събират на анти-мирен митинг в парк Хибия в столицата Токио.  Той започва спокойно, макар и с анти-правителствени лозунги и разпалени речи на възмущение от създалата се ситуация на неблагоприятен, според участниците, мир (Westwood, 1986: 161). След приключване на програмата обаче, тълпите не се разотиват, а решават да се отправят към Императорския дворец за да упражнят правото си на апел към самия император. Неочакваното от страна на властите събитие повлиява за нажежаване на обстановката, която преминава в сблъсъци между демонстрантите и полицията. Безредиците ескалират и подбуждат актове на разрушения и палежи, като ситуацията е овладяна чак вечерта на следващия ден. В резултат на сблъсъците са подпалени полицейски управления, църкви, централи на вестници и трамваи, ранени са над 500 пазители на реда (Westwood, 1986: 161). Тези събития са известни под името Хибия Якиучи Джикен (日比谷焼打事件) , „Палежите от Хибия“, макар безредиците в крайна сметка да обхващат голяма част от столицата.

Заключение  

            Макар Руско-японската война да остава в историята като своеобразен аналог на притчата за Давид и Голиат, редица обстоятелства сочат, че победата на японците е далеч от категоричен триумф.

На първо място, макар японската армия да жъне победи когато има числено превъзходство, а след това да се представя достойно когато силите са изравнени (напр. в битката при Мукден), тя постепенно губи инициативата и започва да се сблъсква с опасността да води война в условията на разтеглени комуникации и икономическа изтощение. Това от своя страна води до сключване на мир във връхната точка на японските завоевания, който обаче не постига търсения ефект – по-широко влияние в региона на Източна Азия от това постигнато по-рано, и бързо икономическо възстановяване. Не достатъчно благоприятните мирни условия за Япония водят до затруднено финансово положение и народно недоволство.

Фактите около тази победа обаче, изглежда не успяват да навлязат трайно в съзнанието на японските държавници, за разлика от изблика на националистическа гордост, който следва от войната и който диктува японската политика в течение на десетилетия. Помнейки само позитивите, но не и негативите на Руско-японския конфликт, японските милитаристи хвърлят страната в нова война, този път срещу друг гигант – САЩ, може би надявайки се че историята ще се повтори. Този път обаче, ситуацията не им позволява да се оттеглят печеливши докато се намират в стратегически превес, а напротив  – докарва крушението на цялата страна.

 

Използвани източници

Витте, С.Ю. (1922) Воспоминания, том II Берлин, „Слово“

Свечин А. А. (1928) Эволюция военного искусства. Том II. — М.-Л.: Военгиз

Черемисов, В. (1909) Русско-японская война (1904-1905 года) С.Петербург

Kuhn, J.E. (1906) Reports of Military Observers attached to the Armies in Manchuria during the Russo-Japanese War, part III General Staff; Washington; Government Printing Office

New York Times (September 3, 1905.) Japan’s Present Crisis and Her Constitution; The Mikado’s Ministers Will Be Held Responsible by the People for the Peace Treaty – Marquis Ito May Be Able to Save Baron Komura

New York Times  (October 17, 1905) Text of Treaty; Signed by the Emperor of Japan and Czar of Russia

Steinberg J. W., Menning B. W., Van der Oye D., Wolf D., Yokote S. (2005) The Russo-Japanese War in Global Perspective: World War Zero (History of Warfare, Vol. 29) Brill Academic Pub

Strachan, H. (2003) The First World War, part I: To Arms New York, Oxford University Press

Westwood, J. N. (1986) Russia against Japan, 1904-1905 : A New Look At the Russo-Japanese War, State University of New York Press

Williams, F.W. (1904), увод в Asakawa Kan’ichi The Russo-Japanese Conflict: Its Causes and IssuesBoston, Houghton Mifflin