Първите огнестрелни оръжия в Япония и ролята им за обединението на страната (1543 – 1615 г.)

Цанко Цолов, магистър I курс, СУ «Св. КлиментОхридски», ИФ

The first firearms of Japan and their role for the country’s unification (1543 – 1615)

Tsanko Tsolov, Sofia University „St. Kliment Ohridski“, History department

Abstract

In 1543 A.D. the portuguese introduced the first firearms in Japan – the musket. The local feudal lords – the Daimyo, found the new weapon astonishing and bought several guns along with the recipe for making gunpowder. That happened in times, in which the japanese warfare  was changing heavily. The small, well trained samurai troops, and their subordinates fighting alongside them, were replaced with larger armies of ashigaru – lightfoot soldiers, most of them armed with firearms. Japan’s great unificators – Oda Nobunaga and Toyotomi Hideyoshi were the ones, who gave the firearms greater role in battle. It was their tactital skills and the power of firearms combined, that gave Nobunaga, and later Hideyoshi, the upper hand in the bloody wars of the late XVI century. All this culminated in the establishing of the Tokugawa shogunate by Tokugawa Ieyasu – subordinate of both Nobunaga and Hideyoshi.

Keywords:

The first firearms in Japan, Japan’s unification, Oda Nobunaga, Toyotomi Hideyoshi, Portuguese landing on Tanegashima.

Увод:

В средата на XVII в. Япония се намирала във време на размирици и постоянни военни конфликти, които местните феодални лордове водели помежду си. Тези междуособици продължавали вече повече от половин столетие, а първата конфронтация запалила искрата, е т. нар. война Онин, водена по улицата на столицата Киото в периода 1467-1477 г. и превърнала града в развалини[1]. Конфликтът бил породен от спора между два клана – Хосокава и Ямана, които стояли зад двама различни претенденти за шогунската титла. Жадни за власт, много от провинциалните управители – шуго, чиито територии се намирали в централна Япония, се включили на едната или другата страна. В края на тази дълга война, разрушеният Киото загубил много от предишното си значение като символ и източник на власт. Шуго се завърнали в земите си, някои за да се укрепят и откъснат от вече слабата централна власт, а други, за да открият, че след дългото им отсъствие местната власт вече не им принадлежала[2].

От тук насетне започва епохата Сенгоку, чиято главна черта са неспирните борби между провинциалните управители – даймьо, които за разлика от шуго, управлявали в свое име и разполагали със земите си както намерят за добре. Жаждата за земя и власт направила грабителските походи ежедневни, а завоевателните – ежегодни. В хода на постоянните войни, търсенето на нови начини за победа срещу противника започнало да променя военното дело в Япония. На първо място със светкавични темпове се увеличавала числеността на армиите. По времето на войната Онин, две хиляди души била трудно достижима цифра, докато с напредването на епохата Сенгоку, армии от десетки хиляди излизали на бойното поле[3]. Отлично обучените самураи, въоръжени с небезизвестните мечове катана, защитени от масивна броня и изпъкващи сред множество върху гърба на коня си, минали на второстепенен план, защото умения да притежава елитният войн, ако е превъзхождан числено 5:1 или 10:1, несъмнено ще бъде убит. Спестявайки си скъпата екипировка и тренировка[4] на самураите  и голямата (в сравнение с Европа) издръжка на коня, определен даймьо можел да наеме няколко дузини лековъоръжени пехотинци – стрелци, или копиеносци, известни с името ашигару, които да използва по-ефективно[5]. Непосредствено преди самата битка, на първите редици не заставали самураи, което те самите смятали за свое право и висока чест, а обикновенни стрелци, които да обсипят врага със стрели преди самото сражение[6]. Хладният прагматизъм настъпвал и отнемал позициите на старите, традиционни методи за водене на битка, обвързани с ритуали, които от днешна военна гледна точка, могат да се определят като непрактични и дори наивни. Битките се превърнали от място за изява на самураи в кървави сблъсъци за земя и влияние, премерване на сили между отделните даймьо.

Пристигането на португалците

Най-забележителната промяна във военното дело на Япония започнала на 23 септември 1543 г.[7]., когато двама португалци донесли първите огнестрелни оръжия в страната. Конфуцианският ерудит и монах Нампо Бунши е описал добре това събитие в своя труд „Teppoki“(„Записки за мускета“). Друг източник е “Tanegashima Kafu”(„Пушките от Танегашима“), докато от европейска гледна точка, събитията от последващите години са изложени от португалеца Фернандо Пинто в неговото противоречиво и не дотам достоверно, но подробно изложение на собсвените му пътувания – „Peregrinação“, излязло за първи път през 1614 г. Съвременното му издание носи името „ThevoyagesandadventuresofFerdinandMendezPinto, theportuguese” („Пътуванията и приключенията на Фердинанд Мендез Пинто, португалеца“).

Двамата португалци пристигнали на о. Танегашима, един от най-южните от японския архипелаг, на борда на повреден по време на буря китайски кораб. Два дни по-късно, корабът вече бил в Акоги – столицата на острова. Там чужденците направили демонстрация на мускет, като според хрониката Teppoki, уцелили мишената сто пъти от сто изстрела. Танегашима Токитака – местния даймьо, бил изключително впечатлен и закупил два мускета, а освен това и формулата за приготвяне на барут. Едното оръжие дал на екип от 30 ковачи, които да изработят негово копие, докато с другото се учел да стреля[8]. Информацията относно разпространението на оръжието към останалите части на Япония е недостатъчна, но може да се предположи, че с течение на времето други пътешественици и търговци са доставяли определен брой пушки, като наред с това сравнително бавно, но сигурно се разпространявала и тайната на тяхната изработка.

Масовизирането им обаче се забавило. Това се дължи най-вече на бавния процес при презареждането на оръжието. От своя страна бавните комуникации забавяли разпространяването му, а по същото правило, формулата на барута също си оставала тайна за мнозина. Голяма пречка се оказал и самият метал. Често той не бил в достатъчно количество, а друг път качеството му било под нужното ниво за изработката на мускет[9]. Всичко това не позволявало изработването съотвеният брой мускети, които да се използват ефективно от нарасналите армии. Имайки предвид всичко това, не е изненада, че в продължение на три десетилетия, чак до средата на 70-те години на века, огнестрелните оръжия остават повече една желана екзотика, отколкото военна необходимост а ролята им по време на сражение е по-скоро да предизвикват хаос. Първият, който съумял да използва пълният им потенциал е Ода Нобунага – първият от тримата японски обединители, които подчинили всички даймьо и умиротворили страната.

Нобунага е син на Ода Нобухиде, даймьо на малката провинция Овари, намираща се недалеч от столицата Киото. Известно е, че още през 1549 г., при първия досег на Нобунага с мускета, той поръчал да се изработят няколко хиляди бройки за хората му[10], макар тогава все още да не бил поел властта над Овари. Естествено, трябва да запитаме, дали юноша, ненавършил пълнолетие (макар и син на дайьмо), има властта да направи такава поръчка, и дали ковачите от Кунитомо, които я получили, са били в състояние да я изпълнят. При все това, този епизод, макар преувеличен или дори неверен, доказва колко силна е връзката между Нобунага и мускетите в съзнанието на неговите съвременнци.

В средата на 1560 г. през земите на Нобунага минава Имагава Йошимото, могъщ даймьо, начело на голяма армия, тръгнал към Киото с намерението да стане шогун. По същото време, в Овари се водели вътрешна гражданска война, още от 1551 г., когато починал Ода Нобухиде. Нобунага воювал за властта в провинцията, но решил да се изправи срещи Йошимото. Организирал многократно по-малкото си бойци, нападнал от засада противника при Окехазама и разбил войските му, като самият Йошимото бил убит в сражението[11]. Скоро след това Нобунага успял да се наложи и да стане пълновластен управляващ на Овари.

Пътят към обединение и ролята на мускета

През 1568 г. Нобунага, по лична молба на император Огимачи, пристигнал в Киото, за да поправи императорския дворец. Изглежда, че по негова преценка за извършването на тази задача били нужни ни повече, ни по-малко 50 000 войници, с които той влязал в града[12]. Водел със себе си още и Ашикага Йошиаки, претендент за шогун, на когото Нобунага бил обещал подкрепа. Йошиаки всъщност е петнадесети и последен шогун от рода Ашикага. Тази титла така или иначе не означавала нищо за Нобунага, който установил военен контрол над целия район Кинай (т.е. района на столицата), като започнал да разпространява влиянието си и в съседните Тамба, Таджима и Исе. В същото време поел администрацията над столичния град, а от следващата 1569 г. започнал да се разпорежда и с хората, които били пряко подчинени на шогуна Йошиаки. В последно усилие да предотврати превръщането си в безгласна буква, Йошиаки свикал коалиция срещу Нобунага, на която откликнали няколко рода. До 1573 г. повечето даймьо, тръгнали срещу Нобунага, били разбити и принудени да му се подчинят, с изключние на рода Такеда от провинция Каи[13].

Не е много ясно какъв е бил цялостния принос на мускетите на Нобунага през целия период от борбите му за властта в Овари до победата над свикания от шогуна съюз. Изглежда обаче, че Нобунага е съзнавал качествата им и е посветил част от времето си на изучаването на новото оръжие, тъй като в битката срещу клана Такеда край Нагашино през 1575 г. той излиза със съвършено нова, непозната до този момент тактика. Нобунага разполагал с ок. 3000 мускетари, зашитени от дървени палисади, които стреляли организирано на залпове – докато 1/3 от войниците презареждали, другата 1/3 стреляли, а последната третина стояла в готовност[14]. По този начин се осигурявал непрестанен огън, резултат не само от тактическите умения на Набунага, но и от уменията на тренираните му войници, усвоили боравенето с огнестрелно оръжие до съвършенство. Изглежда Нобунага е имал време да ги подготви и тренира, което пък от своя страна говори за неговата прозорливост по отношение на мускетите.

На друг обаче се падала частта да използва повече това нововъведение, тъй като Нобунага бил принуден да си направи сеппуку през 1582 г., нападнат изненадващо от свой васал, докато се намирал в Киото[15]. По това време вече бил наложил властта си над около 1/3 от Япония, като това включвало столицата и централните части[16]. Спорът за наследството му не се проточил дълго. Тойотоми Хидейоши, един от генералите на Нобунага и вторият голям обединител на Япония, бързо успял да отмъсти за смъртта на господаря си и се явил главен претендент за властта и земите, които Нобунага държал в ръцете си. Другият с властови претенции бил Токугава Йейасу, който формално обявил, че защитава интересите на един от синовете на Нобунага. Няколкото военни сблъсъка между Хидейоши и Йейасу завършили без победител, така че двамата стигнали до преговори. Йейасу се подчинил на Хидейоши след някои отстъпки, както и всички други генерали от обкръжението на Нобунага[17].

Съсредоточил властта в себе си, Хидейоши се заел да довърши започнатото от мъртвия си господар – да обедини Япония. С оглед на използването на мускети, най-важна е кампанията му на о. Кюшу – един от четирите големи японски острова. Завладяването на острова става в периода 1586-7 г., като победата на Хидейоши е осигурена от същатата тактика, която Нобунага използва при Нагашино – мускетарите са разположени зад укрепени позиции и играят ролята на защитаващи се, изчаквайки и примамвайки противниците им да атакуват. Когато това стане върху настъпващият враг се изсипват смъртоносни залпове, които разкъсват строя и нанасят големи щети[18]. Този военен способ бил изключително полезен в процеса на завлядяването на острова, като по този начин мускетите не само се включили пряко в обединението на Япония, но последвал бум на тяхното производство и използване. След като островът бил завладян, Хидейоши завършил обединението на страната, покорявайки клана Ходжо от областта Канто през 1590 г.[19].

Във времето от 1590 г. до смъртта си през 1598 г., Хидейоши, контролирайки вече Япония, организирал две съмнителни и не дотам успешни нападения над корейския полуостров, а малко преди смъртта си, назначил петима регенти на петгодишния си син Хидейори, когото готвел за свой наследник.

След смъртта му, един от регентите бил и Токугава Йейасу, последният от обединителите. Той успял да се наложи над част от сподвижниците на Хидейоши, докато другите регенти, верни на малолетния Хидейори, организирали срещу Йейасу коалиция[20]. Това противопостяване завършило с военения сблъсък край Секигахара на 21 октомври 1600 г.

Двете армии наброявали общо около 150 000 души. Регентите имали известно числено превъзходство, като също така разполагали с мускети, изработени от ковачите от Кунитомо[21]. Йейасу също разполагал с мускети, но не те определили изхода от сражението, а по-скоро позволили двете армии да нанесат по-големи поражения една на друга. В края на кръвопролитието Токугава излязъл победител. Първото, което направил, наред с конфискация на земи от противниците си, е да сложи под крилото си ковaчите от Кунитомо[22], осигурявайки си снабдяването с мускети, едновременно отнемайки го от Хидейори, който макар в немилост, все още бил символ на паметта на Хидейоши и опасен бъдещ противник на Йейасу.

Три години след това, през 1603 г. Йейасу бил обявен за шогун, но не след дълго се оттеглил в полза на сина си, установявайки по този начин система на онаследяване на титлата. Йейасу далеч обаче не се оттеглил от управлението а влязъл в ролята на сив кардинал, като в същото време заздравявал основите на положената система. През 1614 г. той решил да сложи окончателен край на Хидейори, който междувременно бил навършил пълнолетие. Замъкът Осака, където се намирал Хидейори, заедно с голяма част от низвергнатите след Секигахара даймьо, бил обсаден през зимата на 1614 г., но първият опит за щурм пропаднал и завършил с тежки загуби за Йейасу. Не помогнали и големия брой мускети, с които разполагали атакуващите. Крепостта била превзета чак след като Йейасу измамил защитниците и успял да премахне част от фортификациите на замъка. Хидейори и майка му се самоубили а много от бившите даймьо загинали в битката[23]. Йейасу станал неоспорван господар на Япония, а основания от него шогунат Токугава продължил да съществува над два века и половина.

Заключение:

Макар мускетите да са припознати като изключително оръжие още с появяването си, те все пак не получават решаваща роля в сраженията три десетилетия, чак до битката при Нагашино от 1575 г., когато Ода Нобунага въвежда тактиката на последователни залпове. След неговата смърт, Тойотоми Хидейоши използва това нововъведение изключително успешно, особено по време на кампанията на о. Кюшу. Но през цялото това време, военното дело се развива и то не в полза на новите оръжия. Останалите даймьо се запознават с тяхната сила и започват да ги използват и изучават, да търсят слабите им страни и начин за противодействие. Ако този процес се беше развил малко по-бързо, най-вероятно Япония щеше отново да затъне в постоянни кръвопролитни сбъсъци между отделните кланове, тъй като никой не би имал техническо предимство пред останалите. По време на битката при Секигахара или обсадата на Хидейори в Осака, Токугава Йейасу разполагал с голям набор огнестрелни оръжия, но същото се отнася и за неговите противници. Йейасу печелел битките си не толкова заради наличието на мускети, а поради други обстоятелства – хитрости, тактика, числено превъзходство и др. Този факт служи като доказателство, че масовизирането на мускета довело до баланс в японското военно дело, поне що се отнася до техническото отражение на нещата.

Докато за Нобунага и Хидейоши мускетите имат благоприятна роля по пътя им да обединят Япония, то по-късно, за Токугава Йейасу, те вече не са предимство, тъй като са се масовизирали, ползват се и от противниците му. В този ред на мисли, може да се каже, че макар мускетите да имат позитивна роля за самото обединение и подчиняването на всички даймьо, то що се отнася до установявато на шогуната Токугава, ролята им е по-скоро отрицателна. Обединението обаче е процес, продължил десетилетия, докато установяването на периода Едо се слага доста по-бързо. Тоест, може да се каже, че що се отнася до самото обединение, доминираща е положителната роля на огнестрелните оръжия.

Използвана литература:

1.  Brown, Delmer; “The Impact of Firearms on Japanese Warfare, 1543-1598”. Published in: The Far Eastern Quarterly, Vol. 7, No. 3 (May, 1948), pp. 236-253, published by “Association for Asian Studies”

2. Cambridge History of Japan, vol. 3, edited by Kozo Yamamura, Cambridge Histories Online, Cambridge University Press, 2008

3. Cambridge History of Japan, vol. 4, edited by John Hall, Cambridge Histories Online, Cambridge University Press, 2008

4. Jansen, Marius; “The Making of Modern Japan”. Harvard university press, Cambridge, Massachusetts, 2002.

5. Lindin, Olof; “Tanegashima – the arrival of Europe in Japan”. Nordic Institute of Asian Studies, NIAS press, 2002.

6. Morillo, Stephen; “Guns and government: a comparative study of Europe and Japan”. Published in: Journal of World History, Vol. 6, No. 1 (Spring, 1995), pp. 75-106. Published by University of Hawai Press.

7. Turnbull, Stephen; “Warriors of medieval Japan”. Osprey publishing, Oxford, England, 2005.

[1]Cambridge history of Japan vol. 3; p.228

[2]Ibid., p. 229

[3]Morillo, S., “Guns and government: a comparative study of Europe and Japan” p. 94-95

[4] Относно екипировката и подготовката на самураите виж: Turnbull, S.; “Warriors of medieval Japan”, p. 30-41

[5]Morillo, op. cit. p. 95-96

[6]Turnbull, op. cit., p. 86

[7]Lindin, Olof; “The arrival of the portuguese in Japan”, p. 1

[8]Ibid., p. 36-40

[9]Ibid., p. 92

[10]Jansen, M., “The making of modern Japan” p. 12;  Brown, Delmer, “The impact of firearms on japanese warfare, 1543-1598” p. 238

[11]Cambridge History of Japan vol. 4; p. 40

[12]Ibid., p. 41

[13]Ibid., p. 42-45

[14]Lindin, op. cit., p. 92; p.146

[15]Cambridge History of Japan vol. 4; p. 45

[16]Jansen, op.cit., p. 15-16

[17]Cambridge History of Japan, vol. 4;  p.46-48.

[18]Brown, D., “The impact of firearms on japanese warfare, 1543-1598”,  p. 246

[19]Cambridge history of Japan; vol 4;  p. 137

[20] За повече информация относно времето от 1590 до 1600 виж: Cambridge history of Japan, vol. 4 p. 137-145; Jansen cit. op. p. 19-31

[21]Lindin, cit. op. p. 147

[22]Ibidem

[23]Cambridge history of Japan, vol. 4 p. 146-7