По на изток, по на запад – опознаване и културни специфики на Япония и България

Хората казват, че това , което е далечно и непознато за нас е най – привлекателно и винаги буди интерес. Може би все пак е така! Думите са толкова истински, колкото изобщо може да бъде реалността. В този смисъл бихме могли да направим паралел между Япония и  България. Две страни, напълно различни една от друга във всяко едно отношение – географски, политически, икономически, културно и дори чисто антропологически. Различията, както знаем обаче не са проблем. В подкрепа на това е една друга житейска мъдрост, а именно, че противоположностите се привличат. Въпреки огромната дистанция, която за съжаление в известна степен съществува и днес между Запада и Далечния Изток, Япония и България успяват да изградят мост, чрез който да развиват отношенията си и да научават все повече една за друга. Културата, бита, организацията на обществото, неговите норми на поведение, представи и привички за света и общуването между хората са нещата, които правят най – голямо впечатление както на японците, попаднали в България, така и на българите, които по някакъв начин се свързват със Страната на изгряващото слънце. Дори днес, в свят, за който се твърди, че е глобален и за хора, които се определят като граждани на света, на заден план винаги стои идята за дървото с корен и камъкът, който си тежи на мястото. Етно -  и социокултурните модели на поведение не могат да бъдат забравени. Те са неизменна част от общуването, както с носители на собствената ти култура, така и с представители на чуждата. Именно тези специфики на българите и японците, правят контакта между тях особено интересен.

Както беше споменато малко по – отгоре в текста, България и Япония се намират доста далече една от друга. На практика връзката между тях е почи невъзможна или поне доста трудна. Още повече, че Япония малко или много е изолирана островна страна. През 1639 г. Шогунатът Токугава поставя началото на политика, свързана с изолацията на страната ( политиката на „ затворената страна “ – сакоку ) . Изолацията на Япония продължава повече от два века. През този период Страната на изгряващото слънце силно ограничава контактите си с външния свят. Връзките ѝ със Запада се осъществяват единствено и само чрез нидерландския търговски пост Деджима, в залива Нагасаки. Едва през 1854 г. , когато се подписва договорът от Канагава, Япония е принудена да сложи карй на политиката си на самоизолация.

От друга страна, ако обърнем поглед към българската история в този момент ще видим, че и България, дори и да иска, не би могла да осъществи какъвто и да бил контакт с Япония. Причината за това е, че в продължение на 5 века страната ни се намира под Османска власт ( 1393 г. – 1878 г. ).

Не само историческите събития от този период се оказват пречка за връзката между Япония и България, а и пълното незнания на двете страни една за друга. Обикновено по някакво случайно стечение на обстоятелствата или пък покрай отношенията с трети страни така далечните една от друга държави научават една за друга. Такъв е и случаят с първият японец, който стъпва на българска земя. Става дума за барон Сейго Ямадзава. Роден е на 12 януари 1846 г. В днешната префектура Кагошима ( провинция Сацума, според старото разделение на страната ) , Япония. Ямадзава се ползва с благородническо потекло и още от малък показва едни от най – типичните и висши ценности и характеристики на японското общество, които съвсем естествено в последствие го насочват към приемането и отдаването на самурайския дух – бушидо. Участва в едни от най – значимите битки от историята на Япония, между войските на феодалния владетел на Чошу и армиите на Шогуната. Заради показаните отлични бойни умения, Ямадзва е приет в Императорската армия. Малко по – късно напуска Япония и заминава за САЩ и Франция, с идеята да усъвършенства уменията си. През 1877 г. Изпълнява длъжността на японски пратеник в Руската императорска армия. Това съвпада с началото на Руско – Турската освободителна война. Японецът е изпратен а фронта в качеството си на наблюдател. Бидейки пряк свидетел на бойните действия, Сейго Ямадзава изразява желание да се включи в тях. Участва в битката за Плевен. Подписва писмо, което има следния текст : „ Желая от душа и сърце да участвам в третата атака на Плевенската крепост, в дивизията на белия генерал Скобелев!“ [1] . В крайна сметка Ямадзава е назначен за командир на взвод и е изпратен на бойното поле. Комуникацията между японецът и неговите войници се оказва проблем. Той не говори руски, а те съответно не знаят японски. Помага му френски преводач. По време на битките Ямадзава се обръща към подчинените си с думите : – „ Момчета, тъй като аз не говоря руски, а вие не знаете японски, по време на атаката няма да ви давам никакви заповеди. Следете ме и правете това, което аз правя. Имам едно – единствено изискване – бъдете бързи като светкавици. Разчитайте повече на своите щикове и приклади, отколкото на куршумите. Раниците и багажа си оставете тук, в окопите. “[2]

Появата на японеца на българска земя без съмнение буди любопитство. Ямадзава прави огромно впечатление на всички. Не само с различните си антропологични черти и външния си вид, но също така и с бойните си умения и поведение. По време на битките японският самурай е облечен в традиционно за Япония бойно облекло и единственото му оръжие е катана ( японски меч ) . Това разбира се привлича вниманието на войниците, тъй като всички те са облечени с военни униформи и са въоръжени по един и същ начин. Тук ясно се откроява сблъсъка между двете култури, западната и източната, военната и самурайската.

Освен с облеклото си Сейго Ямадзава прави впечатление и от чисто физическа и антропологична гледна точка. Наличието на епикантус и „ по- особен “ цвят на кожата не са характерни за нашите географски ширини. В художествено – документалния си роман „ През огъня “ , посветен на Руско – турската освободителна война 1877 г. – 1878 г. , Пелин Пелинов дава описание на японеца. За него се използват думи и изрази като „ не е човек, а жълт дракон “ , „ няма очи, а само някакви цепки, от които излизат искри “. От съвременна гледна точка, това спада в графа расизъм. Но пък от друга страна това е първият сблъсък с представител на чужда култура и чужда раса. Както българската традиционна култура, така и всички останали имат един и същ защитен механизъм, а именно всичко непознато и чуждо да се представя като лошо. В случаят Ямадзава е представен като жълт дракон, а това автматично прави препратка към лошото. За разлика от азиатската митология, в която драконите са добри и лоши, в мирогледа и светоусещането на балканските народи, драконите са предвестници и причинители на злините. Аналог на дракона е змеят. В традиционната българска митология змеят е представен като голямо чудовище, наподобяващо змия и покрито с люспи. Същество, което като лети из облаците разклаща въздуха и изпуска от себе си силни искри. В случая обаче Сейга Ямадзава изиграва ролята на добрия „ дракон “ и допринася с бойните си умения за освобождението на страната ни.

Първият японец, стъпил на българска земя оставя трайна следа в съзнанието на българския народ. За радост поговорката „ Всяко чудо за три дни! “ не важи. В следващите години България и българите, по различни поводи и обстоятелства ще получават информация и сведения за далечната източна страна.

През 1894 г. излиза пътеписът на Алеко Константинов „ До Чикаго и назад “ . Поводът за написването му е посещението на писателя на Световното изложение в Чикаго и впечатленията, които трупа по време на пътуването си. Особено внимание на Константинов прави японският павилион. За една малка България, наскоро освободила се от османска власт, напредъкът на Япония във всяко едно отношение е нещо нереално.

„ … Пусти японци, страшно напреднали. Жива, деятелна, интелигентна нация! Като че са се надумали сега, на всемирното изложение в Чикаго, да зачудят света със своя напредък. И наистина го зачудиха! Няма ни един хотел в изложението, в който те да нямат свой павилион. Навсякъде наред с първокласните европейски държави ще видиш импозантни кошове с надпис „ Japan “ . Те не са изложили като свое : ракия от Станимака, есенция за коняк от Бордо, бутилки от Прага и етикети от Виена: ама всичко, което пълни техните грамадни павилиони, е произведение на тяхната индустрия. Сума металически изделия, копринени платове, златошити материи, сламени изделия, дрогерии, оризи, чаеве пълнят множеството пръснати из Америка и Европа японски магазини. Не, не се шегуват японците, те здраво крачат напред … “[3]

Посредничеството на трети страни в опознаването на Япония се превръща в тенденция. Масово българското население разбира за съществуването на Япония по време на Руско- Японската война ( 1904 г. – 1905 г. ) . Русофилските кръгове в страната следят всички ходове на Русия, вътрешната и външната ѝ политика, както и отношенията и с другите страни. С обявяването на войната, в България започват да излизат всякакви статии, материали, снимки и карикатури,  които създават определен тип представа за японците. Разбира се в случая те са представени като заплаха, но това е съвсем нормално с оглед тогавашните настроение сред българското население. Българите са толкова развълнувани от случващото се, че дори изпращат българска санитарна мисия, начело с д – р Димитър Киранов. Изгражда се и българска болница в Гунджулин, която лекува пострадалите войници. След завръщането си от мисията д – р Киранов споделя впечатленията си от Далечния Изток.

Руско – Японската война изиграва ролята на отправна точка в интереса на българите спрямо Страната на изгряващото слънце. Все повече българи се докосват до непозната и толкова различна Япония. През 1905 г. Иван Вазов издава сборника „ Утро в Банки “ , част от който са разказите „ Японски силуети “ . В тях индиректно българският читател открехва една малка врата от японската традиционна култура.

През 1907 г. един българин попада в Япония. Антон Бозуков е може би първият ни сънародник, който пътува до далечната островна страна. Впечатленията си той описва в пътеписа „ Пътьом през Япония . Лични впечатления “ . Бозуков  посещава Токио, Йокохама, Кобе, Шимоносеки, Моджи, Нагасаки, както и почти цялата останала част на Япония. Това, което силно му прави впечатление са традиционните японски порядки,  архитектурата на сградите, както и обзаеждането на дома. Първият контакт на българина с японец е по време на пътуването с параход, който трябва да ги отведе до Японските острови. Впечатленията си от разговора с него той представя така : – „На бедната маса се оказваме само двама, аз и един млад, 20-годишен японец. Останалите пасажери не дигат глава. Моят събеседник е служещ в една шанхайска кантора, той говори китайски, корейски и английски. Японците са твърде разговорливи; те скоро завързват познанство и разговор с другите. – „You speak english“ – той ма пита, A lettle, отговарям, като ме е срам да се призная, че хич му не чувам.“ [4] Днес много малко японци в Япония говорят английски, както и малък брой чужденци знаят японски, докато при нас все повече българи имат базови познания по английски език. Бозуков продължава : – „ Когато той говореше, аз почти всичко разбирах, а когато дойдеше ред до мене, почвах да заеквам, без да имам този недостатък. Няма какво да се прави, ще се бере срам; то трябвало навремето да се учи. “ [5] По всичко личи, че езиковата бариера понякога е трудно преодолима. Стъпвайки на японска земя Антон Бозуков се сблъсква с действителността. Оказва се, че представата, която българите имат за Япония няма нищо общо с реалните измерения на Страната на изгряващото слънце. „ Първите впечатления от Япония поставят човека в недоумение. Как тъй? Ние четем по списанията, че тя е страна с топъл климат, че цветята не прецъфтяват през цялата година, а аз що виждам? Високи снежни гори, гдето температурата не ще е по-ниска от Иркутската зимно време. “ [6] Информацията, която е достигала до България по това време, не може да се определи като особено автентична. Още повече, че сведенията като цяло за Изтока са на чужди езици ( било то английски, френски или руски език ) и при превод трудно биха се уловили спецификите на дадената старна, народ и култура. Вниманието на първия български гайджин в Япония е привлечено и от традицията на общуване. Поклонът, който японците изпълняват при поздрав, изразяване на уважение, благодарност или извинение се възприема странно от повечето европейци. За Запада поклонът се тълкува като знак за подчинение. „ При нашето появяване, те падат на колене, след това, опирайки се с ръце о пода, ниско накланят главата си чак до пода и остават в туй положение едва ли не 5 минути. “ [7]  Обзавеждането и интериорът на един японски дом също прави впечатление на Антон Бозуков. В пътеписа си той пише, че в японските домове няма врати, в буквалния смисъл на думата. Помещенията се отделят с подвижни врати и паравани, които най – често са направени от хартия. Подът е застелен с рогозки, изработени от оризова слама ( татами [8] ) . Преди да се влезне в къщата човек трябва да се събуе. „Всички са обязани да се събуят при влизането във всяка японска къща, гостилница, хан и пр., иначе домовладиката люто се обижда. Този обичай е лесно обясним, като се вземе предвид, че във всяка къща, се пази образцова чистота и че подовете са постлани с деликатни, от оризова слама изработени рогозки, които, ако не изкаляте с обущата си, то ще ги скъсате, може би. “ [9] Българинът е изненадан и от чехлите, които японците му дават да обуе. Съответно те не са приспособени за чорапите му. „ Даже с ваши чехли не се позволява, а ви се дават особени сламени чехли. За нас беше много трудно да ходим с тези чехли, понеже нашите чорапи не са приспособени за това. Японците носят особени бели мястюви до глезените, но тъй ушити, че големите пръсти на краката са отделно от други¬те пръсти, както по нас има ръкавици с един пръст. Чехлите им за вкъщи или дървените налъми за улицата се прикрепят за крака с особена ремичка, която се назхлузва между големия и другите пръсти на краката и то тъй добре че японците свободно тичат, скачат с тези си обуща, когато ние ще си счупим краката с тях. “ [10]

Сблъсъкът с чуждата и безкрайно непозната култура е нещо колкото стряскащо, толкова и безценно. България и Япония са толкова далече една от друга, но дали биха могли да живеят под единн покрив, да споделят културните си различия и да се учат една от друга!

Снежната буря и закъснелият Ориент експрес правят това възможно. През зимата на 1938 г. на гарата в Пловдив пристига японският журналист Йошинори Маеда, който пътува за Париж. Лошите метерологични услови не позволят на японеца да продължи пътя си и той е принуден да остане в Пловдив,  докато времето се опрви и влаковете отново тръгнат. По стечение на обстоятелствата Маеда се запознава с един българин, който го кани да тръгне с него и го приютява в къщата си. И както хората казват, няма случайни неща. В дома, в който отива, японецът среща бъдещата си съпруга. Първата българка омъжена за японец носи името Анастасия Макрелова ( наричана още Сия или Сийка ) . Двамата заминават за Япония, където по време на Втората световна война Маеда е мобилизиран, а Сийка остава сама с първородния им син. Въпреки тежките моменти, пред които се изправят двамата, след края на войната те отново са заедно. 15 години след това Йошинори Маеда заема длъжността директор на Ен Ейч Кей (националната телевизия в Япония ) . На 12. 09. 1959 г. официално се възстановяват дипломатическите отношения между България и Япония. И Сия, и Маеда празнуват. За жалост обаче съвсем скоро след това, госпожа Маеда напуска съпруга си, победена от болестта на рака.

Историята за първият японец, оженил се за българка и за първата българка, приета като съпруга в японско семейство вълнува и двете страни емоционло и лично, но в същото време изгражда стабилни отношения между България и Япония. Йошинори Маеда, определян като добрият приятел на България, прави изключително много, за да сближи двете страни. Благодарение на високозаемания от него пост в Ен Ейч Кей, Маеда сан запознава японската публика със родината на съпригата си и по този начин посява интерес към България сред все повече японци.

В днешният глобален свят всички ние до известна степен се определяме като граждани на света. С лека ръка заявяваме, че няма какво толкова да ни направи впечатление, че нямаме проблеми да живеем в страни, които са  на другия край на света, страни с коренно различна култура и традиции на общуване. Това обаче са думи, казани преди да стъпиш на твърда земя, не родна, а чужда! В този контекст културният шок, който японци и българи изживяват при с блъсъка си с новата и непозната култура е безценен. Българинът в Япония е гайджин, японецът в България е поредния азиатец с фотоапарат. Има обаче определени неща, които правят впечатление на представителите и на двете култури. Разбира се само реалното попадане в центъра на новата култура, както и прекият сблъсък с нея, са задължителни. Стряскането от чуждата цивилизованост и липсата на пряк поглед оформят едно случайно познание. Може да се каже, че това е характерна черта на българите, която им помага да изградят свой колективен образ за Япония, който не винаги отговаря на действителността. Всеобщото българско мнение за Страната на изгряващото слънце е, че „ Япония е прекрасна! “ , „ Япония е свръх- страна, в която чудесата са възможни! “ , „ Япония е пример за нас! “ , „ Ние трябва да се учим от Япония!“ и други подобни изказвания. Без съмнение България има какво да научи от Япония, но при всички положения представата за източната страна се дължи до голяма степен на огромната дистанция между Запада и Далечния Изток, както и на фасадата на туристическа Япония. Престоят в Япония в реални измерения е нещо коренно различно от една обикновена екскурзия. Да си оставен сам на себе си, да живееш сред японци, да общуваш с тях без буфера на малка българска общност или организация, да се оправяш в ежедневието по начин близък до този на самите японците и разбира се в определени моменти да имаш чувстото, че си в безтегловност и да се питаш как си попаднал точно на това място описва в пълен смисъл потапянето в дебрите на чуждата култура. Това важи в пълна сила не само за българите в Япония, но и за японците в България. Контактът между двете култури създава един синтез от предимства и недостатъци, които са взаимно допълващи се. Японските и българските проблеми са обратни едни на други, техните предимства и недостатъци са обратни на нашите. В първия си реален сблъсък с живота в Япония българите имат чувството, че всичко е на обратно. Това е напълно нормална реакция. Ние оглеждаме себе си в другите, а чужденецът оглежда собствената си страна в другата.

Освен чисто личните впечатления, има някои определени неща, които привличат вниманието на българите в Япония.  На първо място това е впечатлението от отношението на японците. Те са особено мили, дрожелюбни и приятелски настроени. Винаги са усмихнати и лъчезарни. В интервю на guide. travel.bg, българката Яна Йовчева споделя впечатленията си от японците: – „ Дружелюбни, учтиви, винаги готови да помогнат, пазещи достойнството на другия. Любознателни, отворени към света, непредубедени. Точни, със стремеж да изпипат нещата в детайл, мислят в дълбочина. Не завиждат на ближния, винаги търсят хармония във взаимоотношенията и са доволни от мястото, което заемат в обществото.  “ [11]

Посоката на движение е друг маркер за рзличност. В Япония движението е отляво. Това създава объркване сред българите, тъй като по презумция чакат автобуса си от дясната страна на пътя, но той минава от дургата страна- отляво. Японското метро също се оказва голямо предизвикателство. Почти няма българин, който да не се е лутал или губил в метрото. За щастие японците винаги са готови да помогнат на объркалия се чужденец, дори биха отделили от собственото си време, за да го заведат до желаното от него място. Това поразява българите. И в България биха те опътили, но в никакъв случай няма да се качат с вас в метрото и да ви отведат до мястото, където трябва да отидете. В книгата  си „ Японски дневник “ Сергей Герджиков описва именно тази учтивост и готовност на японците да помогнат. „ На няколко пъти ми се наложи да питам за посоката и ми прави впечатление несравнимата ведрост и учтивост на тези иначе забързани хора. “ [12] „ В Осака едно момче си загуби половин час в метрото с мен, а после на тръгване от Осака за Киото друго момче загуби около 40 минути: качи се с мен във влака за Киото, за да ми покаже къде да сменя влака. “ [13]

Културата в градският транспорт в Япония също привлича вниманието на българския гайджин. В градският транспорт в Япония не се толерира високото говоре както между пътниците, така и когато някой говори по мобилния си телефон. Ако случайно си позволиш да заобиколиш наложените от обществото норми на поведение, моментално ще бъдеш смъмрен. Друго нещо, което прави впечатление е, че младите хора не отстъпват място на по – възрастните. У нас постоянно ти се напомня как трябва да бъдеш възпитан и да отстъпиш мястото си в градския транспорт на по – възрастните от теб, на майките с деца и бременните жени. В японските влакове и автобуси има специално обозначени места ( т. нар. „ сребърни места “ ) , които са предназначени за възрастни хора и инвалиди. Въпреки това обаче почти не могат да бъдат видяни млади японци да отстъпят мястото си. Най- вероятно това поведение би могло да се опише с нарастващата следвоенна тенденция да се отричат ценностите, които някога японците са почитали, като например да се уважават по – възрастните и да се спазва дисциплина. Като цяло възрастните вече не получават нужното уважение, а родителите разглезват децата си и не успяват да ги възпитат добре. Често се случва някоя майка  с дете още с качването си във влака да го бутне на първата свободна седалка, която ѝ попадне. [14]

Друго нещо, което привлича вниманието на българите, които живеят в Япония е отношението към японската жена. В западния свят жената се ползва с известни привилегии, но на Изток традициите са различни. Жената на Изток стои зад сянката на мъжа си, такива са общоприетите норми в традиционното азиатско общество. Именно това учудва и Сергей Герджиков : – „ Ние пускаме жните напред, когато влизаме примерно в заведение; в Япония първо влиза мъжът, а след него жената. “ [15] В стремежа си да  помогнат на японска жена, излизаща от магазин и натоварена с множество торби, да ѝ отворят вратата или пък да ѝ отстъпят мястото си в градския транспорт, мъжете чужденци биват изглеждани странно от всички, най – вече от жените, които възприемат тяхната проява на западно възпитание като неуважение и обида. Същите впечатления споделя и проф. дин. Иван Илчев в книгата си „ По на запад, най на запад – Япония. Писма на един гайджин “. Свидетел е на следната случка : – „ Бях свидетел на сцена, напомняща една от известните картини на Стоян Венев. Японец на моя възраст бе яхнал велосипед ( при Венев магаре) и бавно въртеше педалите, говорейки със съпругата си. Тя вървеше до него, натоварена с четири найлонови плика с покупки ( при Венев дисаги и мотика ) . По едно време съпругът забърза. Женицата поизостана. Той се обърна, излая нещо и я погледна с такова зверско изражение, че тя затича, именно затича, за да го настигне. “ [16]

Разбира се има и много други неща, които поставят българите в Япония в доста сконфузни и неудобни ситуации. Езикът, начинът на общуване между японците,социалната йерархия и културните специфики правят Страната на изгряващото слънце толкова колоритна за чуждото око, но в същото време я оставят до голяма степен и неразбрана.

Не само българите обаче попадат в странни ситуации и се сблъскват с неща, които не са характерни за тяхната култура. Японците, имали шанса да живеят известно време в България също не правят изключение в това отношение. Като цяло България е позната в Япония, най- вече благодарение на добрите отношения между двете страни през 70 – те и 80 – те години на XX век, по време на управлението на Тодор Живков. Тогава Страната на изгряващото слънце до голяма степен се запознава с българската култура и традиция. Ако днес попиташ някой японец какво знае за България той веднага ще отговори „Бургария, йогурто! “ , Котоошу, българска роза,  плании и вероятно още нещо. Като цяло японците имат положително отношение за България. Това, което те ценят особено много в страната ни е природата. По душа всеки японец е шинтоист, а това го прави дълбоко обвързан с  природата. За да посетят желаниет от тях места, японците в България трябва да пътуват. В това няма нищо неестествено или поне на пръв поглед. Киоко Кавай е учител по японски език, който уаства в програмата за доброволци на Японската агенция за международно сътрудничество (JICA) . Младата японка преподава в 18 СОУ „ Уилям Гладстон “ за период от две години ( 2005 г. – 2007 г. ) и за това време успява да научи доста за българите, както и да се сблъска с неща, които не би видяла в родината си. Киоко споделя, че обича да пътува, но съдейки по собствения си опит заявява, че пътуването за чужди туристи в Бългрия не е лесно. „ Разбирам малко български, затова нямам проблем да пътувам някъде. Но за туристите, които не знаят езика, мисля, че е много трудно, защото няма табели. Когато пътувах до Пловдив за първи път, още не знаех толкова много български и нямаше табела “ Пловдив ”. Автобусът спря и аз попитах, дали това е Пловдив и жената само поклати глава настрани. Аз реших, че това означава “ не ” и си седнах. Но жената се сети и ми каза: “ Това означава “ да ” , тук е Пловдив ” . Затова навсякъде трябва да има табели, показващи къде се намираш.“ [17]

Освен липсата на табели японците се изненадват и от това, че по българските улици има много боклуци и, че на повечето българи това не им прави впечатление. Йоши Ямазаки е японски архитект, който е женен за българка и заедно със семейството си остават да живеят в България. Той споделя, че за разлика от България улиците в Япония са чисти и добавя, че това не винаги се отнася и за японските домове. „ В Япония е важна фасадата. Затова улиците са чисти, няма дори едно боклуче, фасадата е поддържана, но вътре… Нощем хората отварят прозорците си и можеш да надникнеш в домовете им, да видиш как живеят. И тогава можеш да видиш, че вътре стените не са боядисвани с години, че може да е разтурено. Докато в България е обратното. При вас фасадата е олющена, но вътре домът е луксозен, а пред вратата може да има и боклуци. “ [18] На Киоко Каваи също ѝ прави впечатление, че младите хора в България, най – вече тийнейджърите, правят много боклук, но след това нямат навика да го чистят. „ Тук в междучасията учениците пият, ядат и трупат боклук. После чистачката идва да почисти. В Япония няма чистачки, учениците трябва да чистят сами и затова се опитват да поддържат стаята чиста. “ [19] Въпреки тези недостатъци, които притежава България японците остават с добри чувства за нея и биха искали отново да я посетят.

„ Като признаваме Изтока, ние не признаваме правото му да прилича на нас, а правото му да има свои собствени усещания, откровения и принципи, които не изключват съществуването на противоположни, а ги предполагат и допълват – като две страни от един процес. Формулата „ Западът си е Запад, Изтокът си е Изток “ е също така невярна и едностранчива, както формулата „ Изтокът е Запад, Западът е Изток “ . Нашето време ни подсказва формулата : „ Няма Изток без Запад, както няма Запад без Изток – едното помага на другото да осъзнае себе си .“ “ В тези думи на руската изкуствоведка Т. П. Григорова се крие разковничето към взаимовръзката Изток – Запад. В този контекст Япония и България успяват добре да балансират в палитрата от чуджите културни специфики.

Библиография :

 

  1. Ген, И. „ Японците. Какво не знаем за тях “ , изд. „ Изток – Запад “ , София 2009 г.
  2. Герджиков, С. „ Японски дневник “ , изд. „ Екстрем “ , София 2012 г.
  3. Илчев, Ив. „ По на запад, най на запад – Япония. Писма на един гайджин “ , изд. „ Колибри “ , 2001 г.
  4. Пенчева, Р. „ Българинът по света в началото на XXвек. “ , изд. „ Кибея “ , 2014 г.

Интернет източници :

  1. http://guide.travel.bg/world/aziia/iaponiia/122
  2. http://www.politika.bg/article?id=36659
  3. http://www.investor.bg/forum/showthread.php?t=884
  4. http://novinar.bg/news/novite-balgari-iapontcite-ot-shipka_MTg4NTszMA==.html
  5. http://www.posredniknews.com/site/component/content/article/127-nai-vazhnoto/45276-yaponskiyat-student-shiro-suzuki-za-palnoto-obarkvane-mezhdu-da-i-ne-palnata-chasha-s-rakiya-i-praznata-chasha-za-kafe
  6. http://www.marica.bg/%D0%B2%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%B5%D0%BD%D0%B8-%D0%B2-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D1%8F%D0%BF%D0%BE%D0%BD%D1%86%D0%B8-%D0%BF%D0%B5%D1%8F%D1%82-%E2%80%9E%D1%85%D1%83%D0%B1%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D1%81%D0%B8-%D0%BC%D0%BE%D1%8F-%D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%BE-news20677.html
  7. http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=551656
  8. http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2006-11-12&article=167655
  9. http://chitanka.info/text/5258/25#textstart
  10. http://www.zahorata.com/news/211/900
  11. http://www.lostbulgaria.com/?p=3654
  12. http://www.omda.bg/page.php?tittle=%D0%9F%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B8%D1%8F%D1%82_%D1%8F%D0%BF%D0%BE%D0%BD%D0%B5%D1%86,_%D1%81%D1%82%D1%8A%D0%BF%D0%B8%D0%BB_%D0%BD%D0%B0_%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%B7%D0%B5%D0%BC%D1%8F_(1877_%D0%B3.)&IDMenu=667&IDArticle=3264
  13. http://bogolubie.blog.bg/drugi/2012/10/30/seigo-iamadzava-iaponski-oficer-i-samurai-v-obsadata-na-plev.1015251
  14. http://edinzavet.wordpress.com/2011/02/13/yamazawa/
  15. http://wap.tsushima.borda.ru/?1-5-0-00000115-000-0-0-1202724345
  16. http://www.blitz.bg/article/33742
  17. http://omdabg.com/nova_joomla/index.php?option=com_k2&view=item&id=1068:%D1%8F%D0%BF%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D1%8F&Itemid=159
  18. http://www.dnevnik.bg/na_put/2014/03/13/2258340_putyom_prez_iaponiia_prez_1907_g/
  19. http://www.bulgarian-folklore.com/articles.php?article_id=283
  20. http://e-vestnik.bg/2433

[1] http://www.blitz.bg/article/33742, 18. 06. 2014 г. , 15 : 57 ч.

[2] http://www.blitz.bg/article/33742, 18. 06. 2014 г. , 16 : 24 ч.

[3] Констанинов, А. , „ До Чикаго и назад “ , http://chitanka.info/text/3705 , 18 . 06. 2014 г. , 18 : 28 ч.

[4] Пенчева, Р. , „ Българинът по света в началото на XXвек “ , изд. „ Кибея “ 2014 г. , http://www.dnevnik.bg/na_put/2014/03/13/2258340_putyom_prez_iaponiia_prez_1907_g/ , 19. 06 2014 г. , 16 : 30 ч.

[5] Пенчева, Р. , „ Българинът по света в началото на XXвек “ , изд. „ Кибея “ 2014 г. , http://www.dnevnik.bg/na_put/2014/03/13/2258340_putyom_prez_iaponiia_prez_1907_g/ , 19. 06. 2014 г. , 16 : 34 ч.

[6] Пенчева, Р. , „ Българинът по света в началото на XXвек “ , изд. „ Кибея “ 2014 г. , http://www.dnevnik.bg/na_put/2014/03/13/2258340_putyom_prez_iaponiia_prez_1907_g/ , 19 . 06. 214 г. , 17 : 10 ч.

[7] Пенчева, Р. , „ Българинът по света в началото на XX век “ , изд. „ Кибея “ 2014 г. , http://www.dnevnik.bg/na_put/2014/03/13/2258340_putyom_prez_iaponiia_prez_1907_g/ , 19 . 06. 214 г. , 17 : 30 ч.

[8] Татами е традиционна японска настилка, която се прави от оризова слама.

[9] Пенчева, Р. , „ Българинът по света в началото на XX век “ , изд. „ Кибея “ 2014 г. , http://www.dnevnik.bg/na_put/2014/03/13/2258340_putyom_prez_iaponiia_prez_1907_g/ , 19 . 06. 214 г. , 17 : 47 ч.

[10]   Пенчева, Р. , „ Българинът по света в началото на XX век “ , изд. „ Кибея “ 2014 г. , http://www.dnevnik.bg/na_put/2014/03/13/2258340_putyom_prez_iaponiia_prez_1907_g/ , 19 . 06. 214 г. , 17 : 51 ч.

[11] http://guide.travel.bg/world/aziia/iaponiia/122 , 20. 06. 2014 г. , 18 : 40 ч.

[12] Герджиков, С. , „ Японски дневник “ , изд. „ Екстрем “ , София 2012 г. , стр. 8

[13] Герджиков, С. , „ Японски дневник “ , изд. „ Екстрем “ , София 2012 г. , стр. 20

[14] Ген, И. , „ Японците. Какво не знаем за тях “  , изд. „ Изток – Запад “ , София 2009 г. , стр. 44

[15] Герджиков, С. , „ Японски дневник “ , изд. „ Екстрем “ , София 2012 г. , стр. 22

[16] Илчев, Ив. , „ По на запад, най на запад – Япония. Писма на един гайджин “ , изд. „ Колибри “ 2001 г. , стр. 160

[17] Интервю с Киоко Кавай, учител по японски език в 18 СОУ „ Уилям Гладстон “, http://e-vestnik.bg/2433 , 20. 06 . 2014 г. , 20 : 10 ч.

[18] Интервю с японския архитект Йоши Ямазаки, http://www.zahorata.com/news/211/900 , 20. 06. 2014 г. , 21 : 13 ч.

[19] Интервю с Киоко Кавай, учител по японски език в 18 СОУ „ Уилям Гладстон “ , http://e-vestnik.bg/2433 , 20.  06. 2014 г. , 21 : 20 ч.