Новата роля и статут на японския император според конституцията от 3 ноември 1946 г

Десислава Николова

ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“

The New Role and Statute of the Japanese Emperor according to the Constitution from November 1946

Desisilava Nikolova

University „St. St. Cyril and Methodius“

Abstract: With the end of the Second World War in the Japanese society a lot of challenges occur. The American Occupational Powers through SCAP using UN mandate impose seven innovations, shaking the society radically: demilitarization, democracy, trust-busting legislatute, agrarian, educational, labour reform and reform of the local government. One of the fundamental changes in the new Japanese constitution concern also the role and the place of the Emperor. It is transformed from sovereign to symbol of the Japanese State, nation and unity. This important transformation is integrated in the whole effort for democratization and coming into terms with the developed western democracies and the appeals of the new times. The emperor succeeded to keep a great part of his previous role as a symbol with significant executive and representative prerogatives, even not the center of political and social life of the country, giving security and stability in the period of crucial transformations. His personality has enormous influence along with the condition of keeping the ruling dynasty.

Key words: emperor, role, statute, reforms, constitution, social and political changes.

Ерата „Шова“ („Просветен мир“, „Прославения мир“), ознаменуваща управлението на японския император Хирохито е турбулентна и изпълнена със събития противно на наименованието си. Младият император първоначално е принц-регент на баща си  от 1914 г. император Йошихито (ера „Тайшо“ Велика справедливост), който страда от душевно заболяване и към края на управлението си не е в състояние да управлява, защото почти се парализира, трудно говори и загубва много от сетивата си. Името на сина му Хирохито означава буквално „изобилие и добродетел“.

Когато поема управлението на страната (1926-1989 г.), император Хирохито трябва да се съобразява с военизираните групи, сложната международна обстановка и нуждите на народа си. Съзнанието за чест и достойнство е много силно застъпено в японската културна и цивилизационна традиция. Допреди края на Втората световна война, когато Япония преживява първата си капитулация, страната е сравнително изолирана от външния свят. Американските окупационни реформи целят демилитаризация, демократизация и постигане икономическа стабилност, за да не попадне отново в милитаристична заплаха отвън или комунизация или крайно дясно управление отвътре. При обсъждането на новата японска конституция, наричана още конституцията „Маккартър“ в противовес на дотогава действащата конституция „Мейджи“(от 1868 г., в сила от 1889 г.), най-големи дебати предизвикват 3 въпроса: новата роля и място на японския император в японското общество, клаузата за разоръжаване – чл. 9 и даване политически и граждански права на жените в Япония.

Много японци изпитват гняв, че тези техни лидери са унищожили илюзиите им и в някакъв смисъл дори са ги предали. Някои дори изпитват ненавист към император Хирохито[1], но не и към императорската институция изобщо[2]. Разглеждайки хода на японските операции от декември 1941 г. до август 1945 г. императорът се разкрива като предпазлив човек, склонен да отлага капитулацията до безкрайност. Само внезапната опасност за държавния суверенитет внезапно го шокира, измъква го от пасивната му роля и го тласка към действие[3]. Младият император Хирохито през 1912 г., когато баща му заема трона, е предаден под опеката на адмирал Того, герой от Руско-японската война 1904-5 г. Получава отлично образование  и възпитание. Той прави безпрецедентно и като цяло занимателно пътешествие в Европа с японския линкорн „Хатори“. В Кайро е честван от фелдмаршал Аленби, в Малта се запознава със западната опера, в Гибралтар присъства на конни надбягвания. Във Великобритания е приет като гост на кралското семейство, и навсякъде се разхожда с Уелския принц. Във Франция маршал Петен го взема на военна проверка на Западния фронт, след това принц Хирохито е приет от самия президент. За времето на пътешествието си успява да обходи 5 европейски страни и да се срещне с държавните глави на осем държави, в това число и римския папа. Принц-регентът е възхитен от конституционната монархия от типа, който наблюдава във Великобритания. Тези впечатления влияят върху цялата му последваща деятелност[4].

Когато се подготвя обявяването на капитулацията на страната, е подготвен метеж от страна на висши военни начело с майор Хатанака Кенджи, които считат, че прекратяването на войната няма да съхрани държавата и затова е необходимо да продължават войната в съответствие с разработения план. Те целят да изолират императора, като елиминират негови ключови съветници[5]. По време на войната срещу Запада имперските съветници се променят в периода 1941-45 г., а с тях и стилът, тонът и съдържанието на съветите към трона. Нагано, Шимада, Сугияма и Тоджо имат най-дълга служба при император Хирохито. На Имперския Съвет от 9 август след двете атомни бомбардировки всички присъстващи се съгласяват, че съхраняването на кокутай[6](държавата и държавния суверенитет) и императорския дворец е от първостепенно значение. На тежкото нощно заседание на 14 вгуст 1945 г. се взема последното решение за безусловна капитулация. В речта си, излъчена по радиото на обед на 15 август 1945 г. императорът признава поражението, макар и индиректно, старателно избягва думите „поражение“ и „капитулация“, декларира, че действа по този начин, „за да спаси не само японската нация, но и човешката цивилизация от тотално изтребление“, като „се павира пътя за един велик мир за всички бъдещи поколения“. Признава, че „военната ситуация, за нещастие, не се развива в полза на Япония“ и че, за да се избегне „пълното изчезване на човешката цивилизация“, Япония ще трябва „да понесе непоносимото и да изстрада невъзможното“[7]. Император Хирохито също преповтаря, че целта на войната е била националното „съществуване и самоотбрана“ и изразява съжаление само за марионетните и колаборационистки режими в Азия, които са били съюзници на Япония[8]. Според носителя на „Пулицър“ Хърбърт Бикс, в емоционално силния и „лукав“ последен параграф императорът разкрива, но не заявява, истинските цели за решението си да прекрати войната; иска да обърка и размъти въпроса за отговорността, избягва изрази за борба и ярост, цели да укрепи вътрешното единство около себе си като център на държавната власт. След излъчването на записа висши военни начело с военния министър Анами се самоубиват ритуално на дворцовия площад. С акта на капитулация Япония е принудена да прекрати дипломатически отношения с всички останали държави от Азия и от страна на победители и от страна на победени и да изтегли дипломатическите си представителства. Това за страната, изживявала се като лидер чрез Великата Паназитска сфера на влияние, е тежък удар. Чрез личността на императора и династията се запазва голяма част от външнополитическия ѝ престиж.

В чужбина се чуват гласове той да бъде съден като военнопрестъпник, отговорен за японската експанзия в Азия. Подобно решение в Япония обаче крие твърде много опасности. Уважението към личността на императора е изключително голямо и поради това санкция върху неговата личност би възбудила неподозирани реакции сред населението. Хирохито е авторитет, който призовава към сдържаност, труд и отказ от война. Ето защо, статутът на императора, закрепен в новата конституция, удовлетворява японците[9]. Въпреки силното отчаяние в японското общество вследствие понесените от бомбардировките жертви и раздялата с илюзиите за божествеността на императора, запазването на неговата личност ведно с институцията поддържа държавния авторитет и носи в себе си огромна част от държавния суверенитет. Прикрепените към имперската институция спомагателни Генро (Съвет на старейшините) и Джушин (Частен съвет) са премахнати. Чуват се гласове от различни социални прослойки за неговото изправяне на съд, абдикиране от трона и дори понасяне на наказателна присъда. Както и от външни сили: премиерът на Нова Зеландия е предупредил американския държавен секретар Джеймс Ф. Бърнс, че „не би трябвало да има мек мир“ и „императорът би трябвало да се подложи на съд като военнопрестъпник“[10].Политически лидери на Австралия, Съветския съюз, Холандия и Китай също са на мнение, че императорът трябва да бъде съден.Операция на Вашингтон с кодово име „Черен списък“ разделя император Хирохито от милитаристите, ограничава го като конституционен монарх, но само като фигура и го използва, за да допринесе за една голяма духовна трансформация на японския народ[11]. Освен за реабилитиране на императора, операция „Черен списък“ се използва за освобождаване от отговорност на цялото императорско семейство[12]. Императорът не само не е съден, нито екзекутиран, но дори не му се налага да абдикира. Относно отговорността на император Хирохито по време на войната съществуват много спорове. Изследванията, посветени на него варират от критични до подкрепящи го. Някои подробни изследвания по въпроса от последно време като тези на Хърбърт Бикс представят по-несимпатична картина, която вероятно е по-близо до истината. Този автор изрежда примери за личното участие на императора в стратегическото военно планиране; императорът настоява за използване на военновъздушни сили при операцията в Гуадалканал и дори е по-настоятелен от членовете на своя военен съвет[13]. Може би главният спасител на императора се оказва генерал Макартър, с когото имат лична среща на 27 септември. Макартър е впечатлен от достойнството и поведението на императора. Между двамата възниква силна лична привързаност, в частност тя се дължи на споделяната от тях ненавист към комунизма. Не само генерала, но и много ключови фигури във Вашингтон започват да мислят, че запазването на фигурата на император Хирохито, а не просто на императорската институция, ще бъде най-ефикасният начин страната да бъде предпазена от анархия и комунизъм. Фотографията от тяхната среща на 27 септември 1945 г. е забранена от японското правителство на Нарухико Хигашикуни, защото според много японци снимката повече от хиляди думи изразява принизеното положение на японския народ спрямо американските победители и внушава чувство на подчиненост и малоценност.

Американските окупационни реформи целят седем фундаментални промени в японската обществено-политическа система: демократизация, демилитаризация, антитръстово законодателство, аграрна реформа, трудова реформа, образователна реформа, реформа на местното самоуправление. Но американската окупация е съпроводена и с жестока цензура (снимки на разрушенията от атомните взривове са публикувани чак след края на окупацията 28 април 1952 г. в основните японски издания), и с лустрация, проявявана чрез чести политически чистки.

Идеите за фундаментални промени са заложени още в Директива за гражданските права от 4 октомври 1945 г.[14], препотвърдени с Декрета за петте реформи на ген. Макартър от 9 октомври 1945 г.: даване граждански и избирателни права на жените (наречено в литературата още еманципация на жените), насърчаване на работническите профсъюзи, демократизация на икономическата, правната и образователната системи[15]. Директивата за гражданските права дава всички права на гражданите, но също постановява лустрация на консервативни лидери, свързани с милитаристичните среди отпреди войната. Има двойнствен характер, приета е нееднозначно в японското общество.

Процесът на изготвяне на новата японска конституция е сложен. На 3 февруари 1945 г. Къртни Уитни, началник на Правителствения отдел на СКАП, вика заместника Чарлз Кейдс, лейтенант Алфред Хъси и полковник Майло Роуел. Изготвят заедно трите принципа на конституцията: 1. императорът е глава на държавата; 2. войната като суверенно право на държавата се отменя; 3. феодалната система на Япония се отхвърля[16]. Новата роля и статут на императора като част от демократичните промени в държавата е сред най-трайните резултати от окупацията.

През декември 1945 г. Правителственият и Правен отдел на СКАП предлагат един документ „Декларация за простосмъртието“ (Нинген Сенген) във връзка със статута на императора и отказът от догмите на шинтоизма , че той е „въплътено божество“. В периода „Мейджи“ на изграждане на модерна Япония (1868 – 1914 г.) преобладаваща обществена идеология е неоконфуцианството. Същевременно при междувоенния период се възражда старата религия шинто, а с нея се издига и ролята на императора[17]. В японската история на периода „Мейджи” са известни случаи на лица, извършили ритуално самоубийство (харакири) само защото са видели, дори без да искат, императора на живо. Фанатичното преклонение е свързано с религиозните вярвания, че императорът е ками (обожествен дух) или живо божество.В тази връзка е и волята на японските войници да се жертват в името на императора като божествен вятър („камикадзе“), за да защитят родината си и се превърнат в безсмъртни божества. За да се премахне това устойчиво вярване при окупационното управление се приема декрет за отделянето на религията (шинто) от държавата, по-късно закрепено като самостоятелна част от Конституцията. На 1 януари 1946 г. император Хирохито публично прочита декларацията и се отрича от мита за божествения прозход на управляващата династия[18].

Според новата японска конституция, приета на 3 ноември 1946 г. и влязла в сила на 3 май 1947 г. Глава I. Императорът:

„Член 1. Императорът е символ на държавата и на единството на народа, с позиция, произтичаща от волята на народа, който притежава суверенната власт.

Член 2. Императорският престол е династичен и се унаследява в съответствие със Закона за императорския двор, приет от парламента.

Член 3. Съвет и одобрение на кабинета се изисква за всички действия на императора в областта на държавните дела, и затова кабинетът носи отговорността.

Член 4. Императорът извършва само такива действия в държавните дела, които са предвидени в тази Конституция и той няма правомощия, свързани с правителството. Императорът може да делегира изпълнението на неговите актове в областта на държавните дела, определени от закона.

Член 5. Когато, в съответствие със Закона за императорския двор, е установено регентство, регентът изпълнява своите актове в държавните дела в името на императора. В този случай е приложима ал. 1 от член 4.

Член 6. Императорът назначава министър-председателя, който е определен от парламента. Императорът назначава главния съдия на Върховния съд, който е определен от Министерския съвет.

Член 7. Императорът, с консултации и одобрение на кабинета, извършва следните действия в държавните дела от името на народа:

  • Обнародване на измененията на конституцията, законите, министерски заповеди и договори.
  • Свикване на парламента.
  • Разпускане на Камарата на представителите.
  • Обявяване на общи избори за членове на парламента.
  • Удостоверяване на назначаването и освобождаването на дъжавните министри и други длъжностни лица, както е предвидено от закона, и на пълните правомощия и акредитивните писма на посланици и министри.
  • Удостоверяване на обща и специална амнистия, замяна на наказанието, помилване, и възстановяване на правата.
  • Награждаване с ордени.
  • Удостоверяване на инструменти за ратификация и други дипломатически документи, както е предвидено по закон.
  • Приемане на чуждестранни посланици и министри.
  • Извършване на церемониални функции.

Член 8. Никакъв имот не може да бъде даден на или получен от императорския двор, и никакви подаръци не могат да се правят, без разрешение на парламента“[19].

В пряка отлика от конституцията „Мейджи“, според новата конституция носител на държавния суверенитет е народът, а не императорът. Поданиците се превръщат в граждани. Императорът и имперската институция остават като символ на държавното единство, на националната чест и достойнство. Отговорност за държавните дела във вътрешната и външната политика вече носи кабинетът, а не императорът.

Императорът ясно показва своя избор за равенство между половете. Новата конституция, съдържаща гаранции за равните права на жените е приета след съответните указания и разисквания, приема са също отказът от суверенното право на всяка държава да води война чрез член 9, отделяне на религията от държавата, премахване на благородническите титли, безплатно и общодостъпно образование. Свободата на събранията, съвестта, възгледите (също и религиозните) и словото като основни човешки права са гарантирани. Новата роля и място на японския император трябва да се разглеждат в контекста на цялостното усилие за демократизиране на японското общество. Според остроумния и леко циничен проф. К. Хеншал, от този момент персоналният му имидж на „безобиден дядко“ в костюм, който не му седи добре, е нагласен нарочно от щаба на окупационните сили, защото според тях това допринася той да бъде възприет по-добре както у дома, така и в чужбина[20]. След войната се набляга на неговите постижения в науката, многобройните му трудове по морска биология. Изтъква се обстоятелството, че императорът е учен, специалист в своята област и с безусловната си репутация на почтен и миролюбив човек допринася за престижа на японската нация.

Може да се приеме мнението на проф. Джеймс Стокуин, че преди войната политиката се осъществява от различни елити, състезаващи се за властта – „Кодо ха“ (Групи за контрол) и „Тосей ха“ (Императорски път) и други, като не е ясно кой от тях ще надделее. Краен израз е т. нар. „двойствено управление“, където военните притежават по-голямата част от властта извън обичайните канали на политическа отговорност. Такъв пример е случаят с Манджурския инцидент от 1931 г., когато военните предприемат огромна външна експанзия без знанието и одобрението (санкцията) нито на правителството, нито на императора. След реформата императорът се превръща в конституционен монарх по британски модел и това е огромна трансформация за японския обществено-политически живот[21]. Императорът чрез своята скромна и достойна фигура успява да извърши преходът от войната към мира и „мирното съвместно съществуване“. След смъртта си той е погребан в светилището Ясукуни[22] като многобройните жертви от войната, редом с обикновените войници и осъдените като военнопрестъпници от Токийския международен трибунал. Това предизвиква страхове в западните демокрации, проявени и от японския печат за евентуално възраждане на японския милитаристичен дух, но напразно.

 

[1] Подробно за живота, детските и юношеските години, управлението и ролята на император Хрохито в японската история, в книгата ToshiakiKawahara, introductionW. G. Beasley. Hirohito and his times. A Japanese Perspective. Tokyo and New York. Kodansha International, pp. 9-166. Вж също Bix, Herbert.Hirohito and the Making of Modern Japan, New York, Harper Collins Publishers: Perennial, 2000.

[2] Хеншал, К. Г. История на Япония: От каменната ера до превръщането на страната в свръхсила, София: Рива, 2007, с. 189

[3]Drea, Edward J. In the Service of Emperor: Essays on the Imperial Japanese Army, University of Nebraska Press, Lincoln, 1998, p. 215

[4] Брукс, Л. За кулисами японской капитуляции. Москва: Воениздат, 1971, с. 102

[5]Drea, E. J. In the Service of Emperor: Essays on the Imperial Japanese Army, Lincoln: University of Nebraska Press, 1998, р. 213

[6] Кокутай в смисъл на “суверенитет, национална същност, национална идентичност, национална политика, правителствена политика, национална цялост, основа за императорския суверенитет“. Съкратена форма на Kokumin Taiiku Taikai. Beasley, W. G. The Rise of Modern Japan, p 79-80; Andrew G. A Modern History of Japan: From Tokugawa to the Present, p. 198-9

[7] Текст по Butow, R. J. C. Japan’s Decision to Surrender, Stanford: Stanford University Press, 1954, p. 248

[8]Bix, Herbert. Hirohito and the Making of Modern Japan, New York, Harper Collins Publishers: Perennial, 2001, р. 527 От една страна критична, от друга обективна, монографията му посветена на ролята на императора в създаването на нова Япония, е в пряка връзка с промяната и приемствеността в историческите процеси и тенденции. Цели и постига многостранност и всеобхватност.

[9]  Мирчева, Хр. Съвременна история. Светът в историята на ХХ век, София: Полистар 1999 г., с. 455

[10]Bix, H. Hirohito and the Making of Modern Japan, New York, Harper Collins Publishers: Perennial, 2001, р. 543

[11]“The Diplomatic History of Postwar Japan”, edited by Makoto Iokibe, co-author Sakamoto Kazuya, London and New York: Routledge, 2009, р. 22

[12]“Find – a – grave website”, Find a grave.com. Retrieved 2014 -09-27.

[13]Bix, H. Hirohito and the Making of Modern Japan, New York, Harper Collins Publishers: Perennial, 2001, part Third.

[14] Официалното название на директивата е  „Removal of Restrictions on Political, Civil, and Religious Liberties“ (SCAPIN-93) и също Memorandum for Removal of Restrictions on Political, Civil, and Religious Liberties„Премахване на ограниченията върху политическите, гражданските и религиозните свободи“ (Заповед на СКАП 93), от  „5-3 The Occupation and the Beginning of Reform – Modern Japan in archives“Modern Japan in Archives. National Diet Library. Retrieved 20 January 2015. Известна е още като „Human Rights Directive” или „Civil Liberties Directive”. Оригинален текст Memorandum for: Imperial Japanese Government. Through: Central Liaison Office, Tokyo. Subject: Removal of Restrictions on Political, Civil, and Religious Liberties.(SCAPIN-93) на http://www.ndl.go.jp/modern/e/img_r/M003/M003-001r.html

[15] Цитат по “The Diplomatic History of Postwar Japan”, edited by Makoto Iokibe, co-author Sakamoto Kazuya, London and New York: Routledge, 2009, р. 30

[16]“The Diplomatic History of Postwar Japan”, edited by Makoto Iokibe, co-author Sakamoto Kazuya, Routledge:London and New York, 2009 p. 35

[17] Пантев, А., Хр. Глушков, Р. Мишев. История на модерния свят, Велико Търново: Абагар, 2010, с. 657

[18]Тумаков, А. И., А. П. Чижов. Новейшая история стран Восточной Азии (1945-2000 гг.). Харьков: Штрих, 2001, с. 9

[19]Конституция на Япония от сайт на Японското посолство в РБ, http://www.bg.emb-japan.go.jp/bg/japan_facts_sheet/Government/theconstitutionofjapan.html

[20] Хеншал, К. Г. Цит. съч., с. 194

[21]Stockwinn, J. A. A. Dictionary of Modern Politics of Japan, Routledge Curzon 2003, p. xviii

[22] Шинтоистко светилище, превърнато в гробница на загиналите във Втората световна война японци, от обикновени войници, до съдените на Токийския военен трибунал.