Корейската война – първият горещ конфликт на Студената война. Сблъсъкът на интереси между Съветския съюз и САЩ

Едно от най – значимите събития, белязали новата световна история е Корейската война ( 1950 г. – 1953 г. ) . Конфликт, който може да бъде определен едновременно като граждански, регионален и световен. В периода 1950 г. – 1953 г. територията на Корейския полуостров се превръща в основна сцена за противопоставянето на двете свръхсили СССР и САЩ. Това е време, в което Америка вижда възможност да укрепи влиянето си в района на Източна Азия, като използва добре познатата тактиката „ Разделяй и владей!“ . В отговор на това Сталин не стои на страна и също се включва в конфликта. Напрежението между северната и южната част на полустрова, както и това между СССР и САЩ бързо ескалира. В крайна сметка резултатът от войната е задоволителен единствено и само за представителите на двата противопоставящи се блока. 38 – ят паралел оставя корейският народ разделен и до днес.

Въпросът, вълнуващ Корея се засяга още във входа на Втората световна война и все още действащия японски окупационен режим на полуострова. От 22 до 26 ноември 1943 г.  се провежда конференцията в Кайро.  В нея звимат участие президентът на САЩ Франклин Рузвелт, министър – председателят на Великобритания Уинстън Чърчил и президентът на Китай Чан Кайшъ. На конференцията се обсъжда стратегията на съюзниците по отношение на войната с Япония. Изработва се декларация за перспективите на Далечния Изток и островите в Тихия океан след победата над Япония. Освен това декларацията дава гаранции, че Корея ще получи независимост, но това ще стане в  „ процес “ ,  т.е. в началото силите ще съдействат за утвърждаване на независимост на полуострова под формата на протекторат. Решенията от Кайро се потвърждават от конференцията в Техеран през 1943 г. между Рузвелт, Сталин и Чърчил. Разговорите продължават и по време на Кримската конференция. Сталин показва своята привързаност към идеята за разпределени сфери на влияние. Той се интересува от условията, при които Съветския съюз ще участва във войната срещу Япония. Рузвелт развива  позицията на САЩ по отношение на Корея в три основни  положения: – 1. САЩ и СССР да поемат отговорността за окупацията на Корея и за създаване на временно правителство; 2. двете велики сили да изработят статута на бъдещата корейска държава; 3. отговорността на други съюзници да се ограничи съобразно потребностите  и намеренията на САЩ.  В крайна сметка Сталин и Рузвелт стигат до решението за установяване на система на попечителство, в която да участват двете велики сили и Китай. Срокът на попечителството не е уточнен.

Смъртта на Рузвелт и встъпването в длъжност на  Хари Труман води до промяна във външнополитическия курс на САЩ. Заменя се териториалният интернационализъм с глобален национализъм. Труман е все по – настоятелен в искането си за отказ от Ялтенските споразумения.  Следващият момент, в който отново се обсъжда Корейският въпрос е по време на Потсдамската конференция ( 17 юли – 2 август 1945 г. ) . На тази среща, по предложение на САЩ, окончателно се взима решение Корейският полуостров да бъде разделен на две окупационни зони, които да се определят по линията на 38 паралел. Много специалисти и учени, занимаващи се с тази тематика изказват мнението,че тази разделителна линия е несполучлива и прекалено изкуствена, тъй като тя разделя страната чисто механично и е необоснована в географски и социален аспект. По- скоро това е граница между два тепърва и постепенно оформящи се режима.

На 10 август 1945 г. съветските войски влизат в северната част, а на 8 септември в южната зона се наблюдава пълно американско присъствие. Политическата обстановка допълнително се усложнява от големия брой политически партии, които защитават различни идеи. На 6 септември същата година в Сеул се провежда Корейски конгрес на народните комитети, на който Корея е провъзгласена за народна република.  Първите съвместни съветско – американски действия по отношение на Корея се свързват с присъствието на окупационни сили в страната. Този въпрос се обсъжда на среща на Съвета на министрите на външните работи на САЩ и СССР от 16 до 26 декември 1945 г. в Москва. Дава се предложение за създаване на временно корейско демократично правителство, което да се подпомага от Съвместна комисия на представители на окупационните войски. По време на тази среща възникват доста противоречия между САЩ и СССР. Американските политици обсъждат вариант за отказ от попечителство над Корея и в същото време Конгресът изпраща доклад до президентската администрация, в който се казва, че САЩ има по – голям интерес за влияние в Китай.

Противоречие между САЩ и СССР се наблюдава и по отношение на определящите принципи на външната политика на двете страни. В предложенията си за устройство на Корея, Америка набляга на многопартийност, парламентаризъм и подкрепа на личната икономическа инициатива. Съветският опит обаче не допуска подобни постановки. Освен това представителят от съветска страна Андрей Громико изказва своето възражение относно предложението за създаване на съвместна комисия. В защита на възражението си, той заявява, че това е удобен начин американците да превърнат Корея в своя колония. В крайна сметка съветските власти отказват да допуснат международна комисия в северната зона. Това поражда силна нетърпимост между двете сили.

Междувременно на 10 май 1948 г. в Южна Корея американските окупационни сили организират избори с помощта на ООН. Непосредствено след тях се създава Република Корея, начело с И Син Ман и демократичната партия. В началото на септември същата година избори се провеждат и в северната част. На 9 септември 1948 г. се провъзгласява Корейската народнодемекратична република ( КНДР ). Управляващата партия тук е комунистическата, начело с лидера Ким Ир Сен.

В тази ситуация присъствието на окупациони войски и в двете корейски държави е излишно. До началото на 1949 г. съветските войски се изтеглят от КНДР. Малко по – късно и американците изтеглят военното си присъствие от Република Корея. Това обаче в никакъв случай не тушира напрежението между двете корейски държави. Поддръжници на двата режима прекосяват границата в двете посоки – комунисти и техни симпатизанти отиват на Север, заплашени от преследване, а собственици на земя и други по-заможни семейства от Севера търсят убежище на Юг. Така се формират два непримирими лагера, които продължават опитите си да установят контрол върху целия полуостров .

Глобализмът в политиката както на САЩ, така и на СССР е една от основните причини за започването на Корейската война. Изтеглянето на американските и съветските окупационни войски дават кураж на Севера, който се стреми към подчиняване на Южна Корея. Конфронтацията между двете корейски държави се превръща в част от усилията на САЩ и на нейните съюзниците да възпрепятстват по – нататъшната експанзия на Съветския съюз и на комунизма в световен мащаб.

Преди да предприеме каквито и да било действия за нападение Ким Ир Сен първо се консултира със Сталин и Мао Цзедун. Популярните версии гласят, че лично Сталин заповядва на севернокорейският лидер да нападне Южна Корея, реално погледнато обаче това не е така. В следствие на по – задълбочен анализ се вижда, че всъщност Сталин е доста предпазлив в това отношение и се опитва да избегне пряк сблъсък със Съединените щати. Ким Ир Сен се опитва да обеди съветския лидер, че една такава военна операция би завършила с успех, но само ако севернокорейската армия бъде снабдена с ново оръжие. Сталин се съгласява с предложението на Ким Ир Сен, но въпреки това поставя определени условия, които са минимален риск на операцията и годишен внос на 25 000 тона живак от КНДР.

Погледнато от китайска гледна точка Мао Цзедун също е заинтересован от осигуряването на обща граница с КНДР. Въпреки това в началото той също е доста неуверен по отношение на включването в конфликта. В крайна сметка Съветският съюз успява да увери Мао, че победата на КНДР е възмжна. Лидерът на ККП се съгласява да подкрепи Севера в случай на необходимост. Разбира се в хода на войната възниква такава необходимост и Китайската народноосвободителна армия се оказва в центъра на бойните действия. Ким и Мао не са обедени, че американците биха се върнали на полуострова, за да помогнат на Южна Корея, в случай на евентуална война. Настроенията сред американското общество през 1950 г. се свързват с отказа за пряко участие на американската армия във военни операции на чужда земя. Освен това държавният секретар в администрацията на Труман, Ачесън, не включва Южна Корея в листата на страни, които Съединените щати биха защитили със силата на оръжието, ако тяхната сигурност е застрашена. Това дава основание на Пхенян и Пекин да вярват, че САЩ няма да се намесят в евентуална война за обединение на Корейския полуостров. Севернокорейското нападение съвпада с мобилизирането на китайската армия да завърши мисията си срещу Чан Кайшъ, който се установява на о. Тайван с част от поддръжниците си.

По същото време И Син Ман отправя вразждебни закани спрямо Севера и заплашва с офанзива ( т. нар „ марш на север “ ) за изтласкване на комунистите от полуострова. Реално армията на Южна Корея е неспособна да се изправи сама срещу КНДР и да спечели, тъй като боеспособността ѝ е доста по – ниска от тази на севернокорейската армия.

Атаката на Северна Корея през 1950 г. до голяма степен би могла да се определи като дълъг и добре планиран ход. Според съветските архиви, СССР гледа на войната не като на средство за териториално разширение, колкото като на обединение на полуострова преди САЩ да могат да се намесят. Москва не смята, че Корея сама по себе си има особено стратегическо значение. Но едно от големите опасения за нея в този регион след края на Втората втората световна война е Япония и страхът от нейното бързо възстановяване и евентуалното ѝ влизане в съюз с Република Корея и САЩ.

През лятото на 1949 г. напрежението между двете Кореи става критично. Съветският посланик в Пхенян, Щиков, е почти убеден, че Република Корея първа ще започне военните действия. За тази цел Северна Корея и Съветският съюз подготвят стратегия за отбрана при евентуално нападение от южната част. В Пхенян се изпращат съветски военни съветници, ръководени от ген. Василев. Заедно със севернокорейците изготвят план ( „ Оперативен план за изпреварващ удар “ ) в началото на юни 1950 г. . В началото на юни пристигат и последните съветски доставки на оръжие и оборудване за армията на КНДР. Северна Корея успява да подготви армия от 150 000 души.

В ранното утро на 25 юни 1950 г. войските на Севера преминават 38 – я паралел и се отправят на юг, нарушавайки всички предварителни договорености и международно – правни норми.

Брус Камингс, който изследва произхода на Корейската война, защитава тезата, че войната е плод на Гражданската война на полуострова, която започва от национални и класови противопоставяния по време на колониализма, които добиват острота след Освобождението през 1945 година. В известна степен това твърдение има своето основание, като се има предвид, че се създават два политически лагера на север и на юг, които се свързват с дълбок исторически произход. Не трябва да се забравя и факта, че войната се води между две вече изградени държави КНДР и Република Корея. Корейската война има елементи на гражданска война, защото става дума за разделена корейска нация, в която се формира политическо противопоставяне години преди войната. Но въпреки това определението, че Корейската война е продължение на Гражданската е може би малко пресилено.

Само след около месец офанзива севернокорейската армия успява да изтика южнокорейските сили, заедно с немногобройнит контингенти от западни страни в югоизточната част на полуострова. Междувременно ООН гласува резолюция, която осъжда нападението и оторизира съставяне на сили на ООН да се намесят в конфликта на страната на Южна Корея. По ирония на съдбата, съветският представител в ООН не взима участие в гласуването в знак на протест. Евентуалното му участието би блокирало резолюцията поради правото да упражнява вето в Съвета за сигурност. Общо 17 държави участват във военните операции под флага на ООН, но сред тях само САЩ имат доминираща роля в участието и командването на обединените сили. Американските сили са поставени под командването на ген. Дъглас Макартър, който е главнокомандващ на американските сили в Тихия океан.

През септември 1950 г. войските по флага на ООН принуждават севернокорейската армия да се изтегли, като я изтласкват на север почти до границата с Китай. Това разбира се не може да бъде пренебрегнато от стана на Китай и на свой ред логично довежда до включването му във войната. Мао решава да влезне във война със САЩ. Дори отказът на Сталин за пряка военна помощ (той се съгласява да осигури съветски самолети за защитата на китайската брегова охрана, но се колебае за размера на доставките по време на операцията) не разубеждава Мао да се намеси в конфликта и да окаже помощ на КНДР във войната. Във войната Мао губи сина си, но въпреки това дава съгласието си той да бъде погребан в Корея, като символ на братското задължение на китайският народ към КНДР. Китайската армия преминава р. Ялу, която се явява граница с КНДР, в края на месец октомври 1950 година. Тази акция напълно изненадва американското командване, което е  убедено, че Китай не би се решил на пряка военна конфронтация с Вашингтон. Новата офанзива на китайските и севернокорейски сили придвижва фронтовата линия на юг от Сеул, който преминава четири пъти в ръцете ту на едните, ту на другите. Главнокомандващият на американските сили ген. Макартър е убеден, че единственият начин да бъде спрян Китяй е да бъде нападнат на собствената му територия. Макартър изготвя планове, които са доста рисковани и дори включват употребата на атомни бомби. Президентът Труман не е съгласен с военните планове на Макартър. Още повече, че ако бъде задействан планът за използване на ядрено оръжие срещу Китай, то намесата на Съветския съюз ще бъде моментална ( от 1949 г. СССР е вече ядрена сила ) и това няма да доведе до нищо добро за американците. Както знаем още през 1947 г. Труман прокламира политика на “ сдържане ” на комунистическия свят, за да ограничи растящото по това време комунистическо влияние в Азия и други райони на света. Политиката на “ сдържане ” е позната още като “ доктрината Труман ”. Тя е насочена към финансово и военно подпомагане на различни държави с цел да се спре настъпването на комунизма и да се ограничи влиянието на Съветския съюз и социалистическия лагер. Макартър е крайно недоволен от политиката, която президента Труман следва. Противоречията между американския президент  и генерала се задълбочават  все повече, което предизвиква Труман да освободи Макартър от поста му на върховен главнокомандващ на американските сили в Тихия океан и на съюзническите сили в Корея през април 1951 г. .

Постепенно войната между Северна и Южна Корея придобива характера на позиционна. Бойните действия се водят изцяло по разделителната линия на 38 – я паралел. Още през 1951 г. се разбира, че нито една от двете страни не може да победи във войната. На 24 юни 1951 става ясно, че конфликтът е към своя край. При обсъждането на Генералната асамблея на ООН съветският представител Я. А. Малик внася предложение за прекратяване на огъня в Корея. По указания на Вашингтон генерал Риджуей ( той заема мястото на совбодения от постта си ген. Макартър ) на 30 юни призовава по радиото на военните представители на ООН и Северна Корея да бъде прекратен огъня и да се премине към преговори. Мирните преговори започват на 10 юли в Кесон, след което се пренасят в Пханмунджом. В крайна сметка се достига до съгласие за установяване на неутрална територия. Необходимо е и изготвянето на съглашение за изграждане на демаркационна линия и демилитаризирана зона от воюващите страни. На 27 ноември 1951 г. се изготвя друго съглашение за примирие.

Обсъжда се въпроса за съставянето на инспекция за демаркационната линия. Стига се до съгласието, че инспекцията трябва да бъде проведена от наблюдатели, които са представители на неутрални страни. Като неутрален наблюдател КНДР посочва Съветския съюз. Предложението е отхвърлено от ООН. Това довежда до временен застой в провеждането на преговорите.

На 2 януари 1952 г. представителите на ООН в Пханмунджом предлагат мирните преговори да се извършат на доброволни начала и да бъдат освободени военнопленници. Комунистическа Корея отхвърля предложението и на 8 октомври 1952 г. ООН прекратява мирните преговори. Обществото настоява за това, че пленените китайци и севернокорейци имат право да се завърнат в родината си. ООН предполагала, че много от тях предпочитат да останат в Южна Корея. Преговорите се подновяват от страна на КНДР. На 28 март 1953 г. тя заявява, че съгласна и е готова да приеме предложението на ООН за размяна на болни и ранени военнопленници. Съвсем очаквано на 11 април 1953 г. ООН и Северна Корея подписват споразумение за размяна на военнопленници. През следващите месеци ( април и май ) на 1953 г. комунистическият режим освобождава 684 пленници от войските на ООН , а Северна Корея си връща 6670 пленници.

На 26 април 1953 г. ООН и КНДР възобновяват мирните преговори в Пханмунджон. В крайна сметка комунистите отстъпили пред ООН, заради това че нито един пленник не е върнат в родината си против волята му. Подписването на мирното споразумение се състои на 27 юли 1953 г. Посочва се, че неговата цел е да се сложи край на корейския конфликт и да се сключи примирие, което да осигури пълно прекратяване на военните действия и на всички враждебни актове в Корея до окончателното мирно уреждане на въпроса. Това означава, че примирието трябва да остане в сила, независимо от срока за окончателното уреждане на корейския въпрос.

Демаркационната линия е определена в съответствие с фактическото разположение на войските на двете страни, предимно по 38-мия паралел, с демилитаризирана зона с ширина 2 км. от двете страни на линията , като е установен ред за подмяната на въоръженията и военния персонал в зоната. Освен това по време на подписването на примирието се създава международна комисия, която е в качеството на наблюдател. Страните, участващи в нея са неутрални. Това са Швеция, Швейцария, Щехословакия и Полша.

В продължение на 60 дни трябва да се репатрират всички военнопленници, които желаят да се завърнат в родината си, а останалите да се предадат в неутралната зона под охраната на индийски войски, за провеждане на разяснителна работа с тях в продължение на 90 дни. Три месеца след примирието трябва да се свика политическа конференция за решаване на въпроса за изтеглянето на чуждите войски и за мирното уреждане на корейския проблем.

Корейската война завършва единсвено и само с примирие. И до днес все още няма сключен мирен договор между враждуващите държави от двете страни на 38 – я паралел, Корейската народнодемократична република на север и Република Корея на юг.

Войната в Корея е единственият случай, когато ООН успява на време да вземе решение и да го приложи, преди да бъде спряно от вето на постояннен член. Макар и осъществявана от САЩ, военната интервенция е под егидата на ООН, за разлика от последвалите войни във Виетнам, Афганистан и Ирак. Това е тежка и жестока война, която се разгаря от малък, локален конфликт, до въпрос под прякото внимание на Съвета за сигурност на ООН и още много държави. Подписаният в края на войната мирен договор е с главна цел да потвърди статуквото в Източна Азия между Великите сили и не променя с нищо положението от преди войната. След него обаче обединението на Корея става още по-сложно. Освен политическите различия и военни противоречия , пред корейския народ стоят и много тежки психологически проблеми.

Краят на войната не премахва източниците на напрежение. На полуострова остават да съжителстват две корейски държави в различни политически системи и с враждебни режими. САЩ и СССР задълбочават конфронтацията си в Далечния изток и в Южна Азия.

Съветско-корейско-китайските отношения носят белезите на нарастващите различия, свързани с особеностите в националния бит и традиции с претенциите на КНР за признание на принципа на равенството. КНДР и КНР използват договорните си отношения със СССР за възсатновяване на стопанството и за построяване на нови енергийни и промишлени мощности. Двете държави изграждат политически и икономически структури съвпадащи със съветските. Но затворените азиатски общества и амбициозните държавни ръководители запазват „ граница ” на отношенията със Съветския съюз. Това което става в Източна Европа не се повтаря напълно в Източна Азия. СССР няма възможност да налага своето военно присъствие  например в Китай и Северна Корея, както това става в някои източноевропайски държави.

 

Библиография :

 

  1. http://mediatimesreview.com/march04/AvramAgov-Korea4.php , 27. 06. 2014 г. , 19:42 ч.
  2. http://www.kaminata.net/istoriografski-problemi-na-studenata-voyna-t20796.html , 27. 06. 2014 г. , 19:43 ч.
  3. http://istorianasveta.eu/pages/posts/korejskata-vojna-1950–1953-g-434.php , 27. 06. 2014 г. , 19:43 ч.
  4. http://www.dw.de/%D0%B7%D0%B0%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B2%D0%BE%D0%B9%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0/a-16967143 , 27. 06. 2014 г. , 19:44 ч.
  5. http://chitanka12.com/document/koreiskata_voina_1950g_1953g/55021 , 27. 06. 2014 г. , 19:44 ч
  6. http://studentskigrad.eu/index.php?option=com_content&view=article&id=666:2011-04-29-11-18-33&catid=66:istorialekcii&Itemid=98 , 27. 06. 2014 г. , 19:44 ч
  7. http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/1313-geopolitikata-na-koreyskiya-vapros
  8. http://istoriabg.com/?p=4893 , 27. 06. 2014 г. , 19:44 ч
  9. http://www.bg-pravo.com/2010/01/8.html , 27. 06. 2014 г. , 19:44 ч
  10. http://chronicles.actualno.com/Zapochva-Korejskata-vojna-news_429109.html , 27. 06. 2014 г. , 19:45 ч.
  11. http://www.novazora.net/2011/issue34/story_12.html , 27. 06. 2014 г. , 19:45 ч.
  12. http://www.bg-istoria.com/2012/11/17-19451955.html , 27. 06. 2014 г. , 19:45 ч.
  13. http://ria.ru/spravka/20130727/952230106.html , 27. 06. 2014 г. , 19:45 ч.
  14. http://chitanka12.com/document/koreiskata_voina_sblysyk_na_interesi_i_ideologii/54625 , 27. 06. 2014 г. , 19:45 ч.