Консерватизъм и модернизация в контекста на Движението за самоукрепване

Драгомир Касъров

Софийски университет „Св. Климент Охридски“, Магистърска програма „История и съвременно развитие на страните от Източна Азия (Япония, Китай, Корея)“

Conservatism and modernization in the context of China’s Self-Strengthening Movement

Dragomir Kasarov, Sofia University St. Kliment Ohridski, Мaster’s degree programme “History and Contemporary Development of the Countries of Eastern Asia (Japan, China, Korea)”

Abstract: The article analyzes the clash between Chinese conservatism and foreign ideas in a desperate effort to modernize the „Sick Man of Asia“ during the late Quing dynasty. The main thesis will be focusing on the ideological reasons for the movement’s failure to achieve its goals despite implementing new practices and developing modern industrial and military base trough foreign assistance. The exposition will include a short description of the political situation in the wake of the Opium wars and several massive rebellions as well as the most prominent figures of the movement (Li Hongzhang, Zeng Guofan and Zuo Zongtang).

Keywords:China, Qing dynasty, reform, conservatism, modernization, reform, Confucianism

Въведение

Деветнадесети век се оказва повратна точка в историята на Китай, не само заради първите контакти с европейските Велики сили, Съединените щати и Япония, но и заради опитите за преосмисляне и преоценка на традиционната философия на държавното управление, икономиката и социалната структура. Династия Цин, която управлява „поднебесната империя“ се оказва неспособна да избегне и преодолее негативните за страната последствия след контактите с чуждите „варвари“. Те все по-трайно се настаняват в източноазиатското пространство, което до този момент е било под китайско културно и политическо влияние. В този контекст движението за „Самоукрепване“ се разглежда като опит за внедряване на западни технологии в китайските институции и често бива сравнявано с периода на модернизацията „Мейджи“ в Япония. Подкрепата за движението от императорския двор е непостоянна и силно зависи от политическите виждания на различните императори, като главните движещи лица зад него са висши провинциални държавни служители. Въпреки че движението се приема за неуспех, защото китайския военен потенциал се усилва само в краткосрочен план, а икономическите резултати са незадоволителни, със сигурност можем да твърдим, че именно движението за „Самоукрепване“ става причина за преразглеждане на много философски схващания сред китайската интелигенция, поглеждане отвъд границите на страната в търсене на тези идеи и решения, които да помогнат реформирането и оздравяването на „болния човек на Азия“. Може също така да се твърди, че това е едно важно събитие в контекста на възникващите взаимоотношения между Китайската империя и Запада.

Предпоставки за възникване на движението

         От 1644 г. Китайската империя се управлява от династия Цин, която води началото си от северната област Манджурия. Тъй като състава на управляващата каста е главно от манджурци, това става причина за силното негодувание на етническото китайско население (Хан). През втората половина на 19 в. на трона на империята се изреждат трима императори, но политиката на страната се определя от императрица Цъси Тайхоу (известна като „вдовстващата императрица Цъси“). От 1861 г. до смъртта си през 1908 г. тя разполага със значителна политическа власт и упражнява влияние по времето на управлението и на тримата. Цъси пристига в двора като наложница на император Сянфен  (управлявал в периода 1850 – 1861 г.) и подкрепя активно сина си, който става император Тунджи (управлява 1861 – 1875 г.), а след смъртта му, в противоречие с правилата за наследяване, прави така че нейният по-млад племенник да заеме престола. Той остава в историята като император Гуансу и управлява от 1875 г. до 1908 г., а Цъси е консерватор и ревностен будист, който се противопоставя на реформи и политически промени.

През този период империята търпи и първите си военни поражения след сблъсък с европейски Велика сили – Първата опиумна война (1839–1842 г.) и Втората опиумна война (1856–1860 г.). Освен човешките загуби, отварянето на пристанища за международна търговия, изплащането на огромни контрибуции, продължава и търговията с опиум като броят на пристрастените достига 4 млн. души. Освен това в страната избухват серия големи въстания, които представляват връхна точка на недоволството срещу династията. В периода 1851–1864 г. избухва Тайпинското въстание, оглавявано от християнина Хун Сиуцюен, родом от провинция Гуансу. Той обявява създаването на Тайпинското Небесно Царство, а себе си нарича „небесен цар“. Въстаниците напускат първоначалната си база в Гуансу, напредват на север, завладяват територията на югоизточните провинциите Джъдзян, Дзянси, части от Хубей, Анхуей и Дзянсу. Исканията на бунтовниците са равноправна търговия между Китай и останалия свят и забрана на опиума. Войските на династия Цин потушават въстанието по изключително кървав начин като жертвите са между 20 и 30 млн. души. През 1851 г. Джан Луосин повежда Ниенското въстание в северните части на империята. Въстаниците са екипирани с модерно за времето си огнестрелно оръжие и успяват да прекъснат комуникациите между войските на Цин, които се сражават в Тайпинското въстание. Те завземат богати и обширни земи и укрепват завладените градове, което води до опустошаването на богатите провинции Хунан и Дзянсу. Селските райони страдат най-много, създавайки проблеми със събирането на данъци и влошавайки финансовото състояние на империята. Когато въстанието е потушено през 1868 г. около сто хиляди селяни и войници са загинали. Последно избухва въстанието на Мяо в централната провинция Гуейджоу в резултат на увеличените данъци и конфликтите с ханското население. За периода 1854 – 1873 г. в него загиват 5 млн. души

Преди опиумните войни контактите между китайското население и европейците са строго ограничени в рамките на императорския двор, а регионалните служители се стараят да помагат в това начинание, не само заради разпространението на опиума, но и поради страха от навлизането на чужди идеи, които могат да навредят на хармонията в „поднебесната империя“. Пример за това е закона, според който на чужденци е забранено преподаването на китайски език. След отварянето на пристанищата за търговия обаче, това става трудно постижимо. Важно е да се спомене също така, че легитимността на управляващите се основава на древната философска идея за „небесния мандат“. Добрата реколта, просперитета и политическия ред представлявали знаци за „небесното одобрение“, докато природните бедствия и политическата нестабилност били знак за обратното. Заедно с това и според конфуцианското учение, доброто управление се състои в това императора и неговите служители да упражняват властта си въз основа на моралния авторитет, а не чрез сила. В този контекст използването на сила за потушаването на бунтовете се възприема като провал. Като се имат предвид катастрофалните събития описани по-горе и уязвимостта на династия Цин в общественото съзнание, нуждата от реформи става все по-ясна. Традиционното китайско отношение към „външните варвари“ и техните постижения е свързано с дистанциране и дори изолация, но след края на Първата опиумна война (1841 г.)  и битките около Гуандун и китайските брегове, става ясно, че това не може да продължава. Бива възприета политика на „помирение“, още известна като „разхлабените юзди“. Според нея граничните региони получават по-голяма автономия с цел да бъде запазена цялостта на империята. Разбира се, това би допринесло за запазване на династичната линия на династия Цин, но представлява опасен ход, ако ханското население го възприеме като слабост на императорския двор.

Разгръщане и модернизация – армия, флот, индустрия

Смъртта на император Сянфен през август 1861 г. и възкачването на престола на император Тунджи налага ново отношение към външния свят и скоро названието „самоукрепване“ започва да се появява в държавните укази, както и в трудовете на множество интелектуалци. Най-известен сред тях е Фън Гуйфън, който освен че насърчава използването на западни тактики и умения, изказва и революционната за времето си мисъл за съчетаване на класическите и западни идеи : „Да позволим на китайската етика и на прочутите (конфуциански) учения да служат като изначална основа допълнени от методите, използвани от различните народи за постигане на благоденствие и сила – не е ли това най-доброто, което може да се направи?“[1] Той започва да превежда западни книги, като отбелязва, че през изминалите няколко века не повече от няколко десетки заглавия са преведени и то главно от Италия и Великобритания. В своето есе „За производството на чуждестранни оръжия“ Фън оспорва гледната точка на Уей Юен, че Китай трябва да използва „варварите срещу варвари“, а вместо това предлага отваряне за технологии като средство да се победят чужденците: „Защо те са малки, но същевременно силни? Защо ние сме големи, но слаби? Трябва да открием начин да се изравним с тях. Това зависи и от усилията ни… Това от което трябва да научим от варварите е как да строим здрави кораби и ефективни оръжия …“[2]

Фън продължава с предложение да се пренасочат половината от най-изявените ученици от изучаване на конфуцианството към „овладяване на на чужди умения за производство на оръжия и машини“. Също така трябва да се изградят корабостроителници и арсенали във всеки пристанищен град, като редом с варварите трябва да работят и китайци. Според него най-добрите трябва да се възнаграждават с двоен надник за да бъдат мотивирани. Това е доста показателно за възприемането на чуждестранните идеи. Дори и сред привържениците на разчупване на мисленето и бързите промени, той не се впуска в пламенно убеждаване, а вместо това предпочита „по-практично“ решаване на проблема с мотивацията. Това е важно да се отбележи, тъй като този и други примери ще са сред причините за идейния неуспех на движението за „Самоукрепване“. Дзън Гуофан (1811-1872) е генерал-губернатор, който получава по-широки правомощия в борбата си срещу тайпинските бунтовници, и също пише за възможностите на „самоукрепването“. Той обаче излага и някои свои опасения и забележки. Дзън защитава тезата, че изучаването на западните идеи трябва да се ограничи в контекста на конфуцианските разбирания. В писмо от 1862 г. до Ли Хунджан той пише: „Трябва внимателно да изучаваме и наблюдаваме по-добрите западни методи, но и да отчитаме техните недостатъци. Не бива да преувеличаваме, нито да омаловажаваме и нашите собствени церемонии.“

Периода 1860-1870 г. е може би най-важния за движението. Тогава се изграждат  множество арсенали и оръжейни заводи. Модернизирането на военното обучение има своя най-силен поддръжник в лицето на Ли Хунджан, който създава военно училище в Цзянан, където има и изграден от него арсенал. През 1875 г. Ли урежда изпращането на седем офицери в Берлинската военна академия, но първата китайска такава академия ще отвори врати чак през 1885 г. в Тиендзин под ръководството на германски инструктори. Причината за това забавяне е не само недостатъчно финансиране, но проблеми създава и нежеланието за промяна на командната структура на императорските войски. Също така един образован офицерски състав представлява и политическа заплаха за двора, тъй като сред изучаваните дисциплини са математика, природни науки, чужд език, история, военна теория и класически китайски език.

Освен тактиката несъмнено важно значение за „самоукрепването“ играе и чисто материалното осигуряване на армията и индустрията. Въпреки че през девети век в Китай е открит барута, десет века по-късно там няма база за производството на модерни огнестрелни оръжия. През 1860 г. започва покупката на оръжия от американски и европейски производители, с които се екипират регионалните армии. Първият опит за създаване на военно предприятие е в Анцин, като впоследствие се построяват и два по-малки завода. Големите проекти са съсредоточени по крайбрежието с цел да се произвеждат оръжия както за пехотата, така и за флота. Новите арсенали могат да произвеждат традиционни китайски оръжия, които се използвали от десетилетия – мускети с фитил и тежкокалибрените „гингал“, които се обслужвали от двама души. През 1864 г. Дзън се свързва с Жун Хун (1828-1912 г.) – първият китаец, завършил американски университет (Йейл) с молбата да отпътува за САЩ и да купи модерни металообработващи машини. Това се оказва успешно и през 1865 г. в Анцин са доставени около 100 броя различни машини. По-късно през 1868 г. пред Дзън е поставен въпроса за боравенето с машините и той изразява виждането си, че има нужда от училище за превеждане. Във Фуджоу губернатор Цзу Зунтан построява арсенал през 1866 г., където редом с китайците работят и двама френски съветници – Проспер Жикел (1835 – 1886 г.) и Пол Д‘Егюбел (1831-1875 г.). Работи се и над флотски арсенал, който до 1882 г. пуска на вода 11 съда, включително торпедни лодки с обща водоизместимост 573 т., четири 1253 тонни транспортни кораба и една 1393 тонна корвета. Производителността на арсенала кара французите да се опитат да го унищожат в битката при Фуджоу от август 1884 г., която поставя началото на Френско-китайската война.

В същото време в Северен Китай започва строежа на арсенала в Тиендзин, под надзора на висшия чиновник Чун Хо. Там се произвеждат оръжия, машинни елементи, барут и части за параходи. Ли Хунджан бива обявен за губернатор на района Джъли  (Хъбей след 1928 г.) и започва да съкращава чуждестранните работници в подопечните му заводи като на много места произвежданите оръжия били некачествени. Въпреки че разполагат с добра за времето си индустриална база, китайците често модифицират моделите си по меко казано абсурдни причини. Освен това личи и недоверието към новите оръжия. В Шанхай и Нанкин се произвеждат карабини Ремингтън, но заедно с тях и един вид къс мускет предназначен за кавалерията. Той е с предно зареждане с барут, докато Ремингтън остава в историята като една от най-добрите пушки със задно зареждане. В Кантон, където също се произвеждат винтовки „Спенсър“, китайците увеличават калибъра и дължината на оръжието. Когато френските съветници забелязват този факт им се отговаря, че така оръжието „изглежда по-внушително“. Абсурдното в случая е, че за боравенето с него се изискват двама души, което превръща една модерна винтовка в оръжие от 18 век. Последният голям арсенал е завършен в Ханян, провинция Хъбей от друг изтъкнат реформатор – Жън Жедун (1837-1909 г.). В първите си години то произвежда само малка част от нужните оръжия (в периода 1895–1909 г. – 137 000 пушки и 1100 оръдия).

Китайските интелектуалци и дворцови фигури са наясно и с военноморския потенциал на империята. Идеолозите на движението за „Самоукрепване“ срещат три основни пречки да изпълнят щирокомащабна морска реорганизация – остарелите кораби, децентрализираната администрация и липсата на единомислие по отношение на тактическите и стратегически задачи. Бързото нарастване на японския флот веднага след периода Мейджи прави задачата им още по-сложна. Все пак има някакъв минимален напредък главно заради Ли Хунджан, който предлага на двора да назначи трима адмирали начело на северните, централните и южни морски сили. Две години по-късно е неофициалното основаване на модерния китайски флот като се създават морски училища в Шанхай и Фуджоу. През 1870 г. флота отново е разделен на четири части – Гуандунски (южен), Нанянски и Фудзиенски (централни) и Бейански (северен). Ли Хунджан освен това стои в основата на модернизацията на флота и на начертаване на основните му стратегически цели. Заради търговията в южните пристанища, повечето военноморски сили трябвало да се съсредоточат в района около Кантон, но при пристигането си в Джъли той осъзнава, че няма никакви сили за защита на областта си и пренасочва усилия и средства за изграждането на Бейанския флот.

Японското нападение над Формоза от 1874 г. води до нарастване на бюджета на флота, който по това време е съставен от 26 съда, като 13 от тях произведени от британската фирма „Армстронг“, 4 от германската „Вулкан Щетин“, а 9  са производство на арсенала във Фуджоу. Китайските кораби биват хвалени за дизайна си и се смятат за по-добри от японските. Освен кораби, започва строежа и на брегови укрепления, като се купуват оръдия от различни европейски производители – Армстронг, Викерс, Круп и тн. В Шанхай се построява голямо пристанище, флотски арсенал и там започва производството на броненосци и тяхното оборудване. Във Фуджоу започва мащабно строителство под ръководството на французи като се изграждат цехове, доменни пещи и съоръжения за строежа на тежки бойни кораби в водоизместимост над 1000 тона.

Въпреки че движението за „Самоукрепване“ се свързва главно с развитие на военнопромишления комплекс, трябва да отбележим и опитите за промяна на индустриалното производство. Приходите за него идват главно от митниците на юг, които осигуряват нужните средства за мащабните проекти от този период. Това е и една от причините резултатите на движението да са видими главно по китайското крайбрежие, докато централните и западните част на страната остават до голяма степен незасегнати от него. Изграждат се и предприятия насочени към печалба като „Китайската търговска параходна компания“, която да бъде конкурент на западните компании, монополизирали крайбрежната търговия. Те са под държавен надзор, но се управляват от търговци. Ефектът от тези начинания е положителен, но повсеместната корупция и некомпетентния държавен надзор често създават сериозни проблеми. Освен това се поощрява регионализма, разчита се прекалено много на крайбрежните области, често държавният надзор си служи с остарели методи и не се усвояват успешните мениджърски практики. Тези предприятия често притежават монополно право с цел гарантирана доходност, но при тях няма заложен действителен пазарен принцип. За нуждите на арсеналите и корабостроителниците се предлага и разработване на богатите на природни богатства в китайски земи, като тук е налице още едно противопоставяне с традиционните схващания. По време на разработването на въглищните мини в Кайпин, където са привлечени британски инженери трудностите идват от това, че според древното изкуство за хармонизиране на енергията „фъншуй“, минното дело пречи на баланса и хармонията в природата. Освен с догмите на конфуцианството реформаторските идеи са в разрез и с доктрината „ти и юн“ (форма и съдържание, тяло и функция“), което създава допълнителни трудности за осъзнаването на идеите, които стоят зад наложителната промяна в китайската философска мисъл.

Заключение

Движението за „Самоукрепване“ се смята за неуспешно главно заради поражението в Японо-китайската война (1894-1895). Въпреки индустриалня подем, повишаването на доходността и по-добро събиране на мита, това не стига за успешното възприемане нито на пазарни принципи, нито на ясни стратегически военни и национални цели. Тези процеси стават прекалено бързи и в китайските условия не водят до критична самооценка, както и до отхвърляне на различните традиционни схващания, които доказано не могат да се прилагат в модерното държавно управление. След конфликта с Япония, самото движение е подложено на критика, като връх взема етническия национализъм, но не се предлага никаква алтернатива на развитие. Основните фигури на движението първоначално смятат да го ограничат само до чисто технически въпроси свързани с оръжия, кораби и укрепления като се водят от основните принципи на конфуцианството. Това се оказва изключително трудно и води до фрагментираност на политическата власт в Китай, като ще допринесе и немалко за последвалите отцепвания на различни области от страната около Синхайската революция, създаването на републиката и продължителната граждансак война. Зад процесите около движението за „Самоукрепване“ можем да видим и някои съвременни характеристики на китайската политическа мисъл. Например чуждите идеи и общуването с външния свят трябва задължително да се насочват в посока, която да не представлява опасност за режима в страната. Една от чертите на китайската политика днес може да се резюмира и така – чужди методи и технологии – да, но отделно от политическите принципи.

Използвани източници

1. Дж. А. Г. Робъртс,  История на Китай, София; Рива 2009

2. Ротермунд Х.; Делисен А.; Жипулу Ф.; Маркович К.; Тхе Ан Н.; История на Южна и Източна Азия през XIX и XX век; София; Кама 2003

3. Beasley, W. G. The modern history of Japan. Praeger, (1963)

4. B.Jansen, Marius. The Making of Modern Japan. Belknap Press (2002)

5. Fukuzawa Y.; Kiyooka E. The Autobiography of Yukichi Fukuzawa; New York; Columbia University Press, (1980)

6. Têng, S., Fairbank, J. K.; China’s Response to the West: A Documentary Survey, 1839-1923; Harvard University Press (1979)

7. Walter J. ;Rifles of the World; Krause Publications (2016)

 

 

[1] Дж. А. Г. Робъртс,  История на Китай, Рива 2009

[2] Têng, S., Fairbank, J. K.; China’s Response to the West: A Documentary Survey, 1839-1923; Harvard University Press (1979)