Западна Азия като цел на американската външна политика

Д-р Боян Хаджиев, Университет за национално и световно стопанство

West Asia as a goal of US foreign policy

Dr. Boyan Hadjiev, University of National and World Economy

Западна Азия е един от най-проблематичните и изпълнени с противоречия региони в света. В същото време със своя ресурсен потенциал е непрестанна арена на сблъсък на интереси. Значението му като зона, свързваща Азия и Европа предопределя съдбата на региона като едно от най-нестабилните и същевременно изключително важни геополитически пространства. Този статут на Близкия Изток го превръща в основна отправна точка за различни идеи, желания, аспирации и стратегии на Великите сили, в това число и САЩ. Разбирането и обяснението на процесите в Западна Азия изисква познаването на американските президентски доктрини, концентриращи се върху този регион. Американската политика в региона е последователен процес, с различни непосредствени причини, но с единен фокус върху отстояването на американските интереси и визия. Тези президентски външнополитически доктрини имат общи характеристики, цели и черти.

От най-ранните дни на своето съществуване, Съединените щати възприемат практиката да обявяват своите намерения и цели пред света. Изявленията и декларациите, често свързани с хилядолетна визия и усещане за изключителност, имат за цел да представят и разпространяват принципите на американската нация пред света. Възходът на Съединените щати като световна сила дава на тези изявления допълнителен авторитет. С течение на времето те възприемат статут на „доктрини“, създаващи предписания за американската външна политика[1]. Въпреки че тези доктрини обикновено представляват изявления, съдържанието им е от изключително значение, защото е основа за американските действия, както и демонстрация за сериозните ангажименти на САЩ.

Причините за появата на конкретни доктрини са различни, но най-вече те са свързани с непосредствени кризи или заплахи. Общото между тях е съдържанието на дипломатически изявления за намерения, някои предвижда по-конкретни действия, повечето имат връзка и търсят своя корен в американското минало, голяма част притежават идеологически тежест. Всички доктрини се стремят към защита на националната сигурност, осигуряване на оцеляването и безопасността на американския начин живот. Като цяло налице е приемственост, като различните президенти често се позовават на предшестващи декларации или политически курсове, като предлагат свои собствени подходи и съвременни приложения на трайните им принципи. Разликата между тях до голяма степен е във „врага“ и прилаганите инструменти за постигане на стратегическите стремежи на САЩ.

Засилващата се роля на САЩ в региона се свързва най-вече със Студената война, когато Близкия Изток повишава стратегическото си значение и се превръща в основна арена на непреки сблъсъци между САЩ и СССР. Периодът след Втората световна война е времето, в което се появяват американските президентски доктрини, имащи за фокус (пряко и непряко) процесите, контрола и ситуацията в Близкия изток. Началото дава доктрината Труман, насочена към „опазването“ на Турция и Гърция и косвено към предпазването на Иран от съветско влияние. В последствие Суецката и Ливанската криза и демонстрираната американска решителност чрез доктрината Айзенхауер са доказателство за стратегическото значение на Близкия Изток за САЩ. Доктрината Картър от своя страна отразява променената ситуация и променения баланс на силите в региона, което интензифицира и действията на САЩ за защита на своите интереси. В началото на ХХI век САЩ преоткриват „нов враг“ в Близкия Изток в лицето на международния тероризъм и диктаторските режими, които го подкрепят. Това води до обявяването на доктрината Буш, която се превръща в идеологическа основа за инвазията и окупацията на Ирак, а оттам за пълната дестабилизация на региона. В тази сложна обстановка, настоящият президент Обама, се опитва да намери отговор на много въпроси, завеща ни му от Буш. Той е принуден да промени използваните средства и да потърси нови начини за продължаването на американската стратегия за контрол над близкоизточните процеси.

Доктрина Труман

Причина. Една от основните причини за появата на доктрината Труман е невъзможността Великобритания да подкрепя гръцкото правителство в борбата му с комунистическите въстаници в страната. Британците заявяват, че поради икономическите последици от световните войни, вече не могат да поддържат политиката на сдържане на комунизма в Гърция. Ето защо Вашингтон решава да поеме отговорността за осигуряването на подкрепа на гръцкото правителство в борбата му с комунистите. Непосредствената цел на доктрината Труман е защитата на американските интереси в Гърция и Турция, но косвено тя се отнася и за предпазване на Иран от съветското влияние, а оттам и Близкия Изток като цяло.

Приложимост. Отношенията между СССР и САЩ за кратък период от време преливат от приятелски във враждебни. От октомври 1917 г. американците възприемат Съветския съюз като опасност и антитеза на своите ценности. След това, по време на Втората световна война са съюзници. С появата на Студената война отношенията им се променят отново, като се превръщат в непреклонни врагове.

Страховете от следвоенната съветска експанзия нараства през 1946 г. Присъствието на войски на Червената армия в северната част на Иран и след датата, определена за изтеглянето им повдига опасения за естеството на намеренията на Москва. В края на пролетта на същата година изказаното несъгласие и негодувание от страна на американците все пак води до оттеглянето на съветските военни.

Напрежението нараства по-късно същата година, когато руснаците упражняват натиск върху Турция за преразглеждане на Конфенцията от Монтрьо, разглеждаща достъпа до Дараданелите, и желаят да създадат съвместно управление на проливите и евентуално изграждане на съветски бази в Турция. Сведения, че съветските войски се струпват по границата с Турция, водят Труман до заключението, че съветската инвазия предстои. В същото време Гърция изглежда като поредната цел на съветския натиск, поради бушуващата гражданската война между комунисти и монархисти. Подкрепата за комунистите идва от югославския лидер Тито, въпреки че американските власти погрешно смятат, че Москва контролира действията на Белград[2].

В тази ситуация на 12 март 1947 г. президентът Хари Труман в реч пред Конгреса представя доктрината, която впоследствие бива наречена на негово име. Той иска да гарантира отпускането на 400 млн. долара за оказване на икономическа и военна помощ на Гърция и Турция – две държави, които американските управляващи смятат, че са застрашени да бъдат завладени от комунистите. Труман предупреждава, че ако в тези страни левите сили застанат начело на управлението, отчаянието и тоталитаризмът ще залеят Европа и целият свят ще се окаже в голяма опасност: „Свободните народи в света се нуждаят от помощта ни за да съхранят свободата си. Ако трепнем и не удържим лидерските си позиции, ще бъде застрашен мирът в света и, което се подразбира от само себе си, ще бъдат поставени под въпрос благоденствието и начинът на живот на собствената ни нация”. В действителност доктрината Труман предвижда действия, надхвърлящи защитата на Гърция и Турция. Става въпрос за противопоставяне на нова глобална заплаха и нов враг – международния комунизъм[3].

Ефекти. В основна задача на американската външна политика се превръща „създаването на условия, в които ние и всички останали нации да можем да наложим такъв начин на живот, който да е свободен от принудата и потисничеството”. Освен това, САЩ са длъжни винаги и независимо от конкретните обстоятелства да „помагат на свободните народи, съпротивляващи се на опитите да бъдат подчинени от въоръжени местни малцинства или от външни сили”. Това е една наистина революционна доктрина, защото никога дотогава не се е смятало, че налагането и защитата на демокрацията в другите страни са необходими за гарантиране сигурността на Америка[4]. Ако Доктрината Монро[5], създава общите принципи за по-нататъшни декларации за американската външна политика, то Доктрината Труман установява по-конкретни насоки за действия в периода на Студената война. Тази доктрина, в дълъг период от време, създава лавина от призиви за подпомагане на демократичните сили по света, като остава възможност за интерпретации, какво точно представлява демократично поведение. Нещо, което остава неясен и изключително спорен въпрос и до днес. Но това не пречи да се превърне в основа за налагането на американските интереси чрез сила.

Доктрина Айзенхауер

Причина. Суецката криза (1956 г.), която изправя на ръба на ядрената война СССР и Западните сили, се превръща в основна причина за появата на доктрината Айзенхауер. В тази криза бившите колониални сили Франция и Великобритания претърпяват неуспех и губят своите позиции в региона. Това води до властови вакуум и до необходимостта от нова, по-активна политика на САЩ. Ето защо, американските управляващи решават да засилят ролята си, за да осигурят защитата на своите интереси и най-вече на петролните доставки. Доктрината Айзенхауер се обосновава с увеличаващата се арабска враждебност към Запада и нарастващото съветско влияние в Египет и Сирия след Суецката криза[6].

Приложимост. Подобно на доктрините Монро и Труман,  Доктрината Айзенхауер се формира като реакция на определен набор от исторически обстоятелства. От 1946 година Съединените щати се опитват да се противопоставят на съветското „навлизане“ в Средиземноморския регион и в Персийския залив. И по конкретно, подкрепата за Гърция и Турция, както и покровителството над Иран имат за цел да запазят тези нации в западната орбита. Увеличаващата се подкрепа от страна на САЩ за Израел, води до отдръпване на арабските държава и невъзможността да се изгради структура за сигурност за цялата Западна Азия. Това от своя страна заплашва западните петролни интереси и съвпада с все по-нарастващите антиколониални движения в региона[7].

В тази обстановка, на 9 март 1957 година Конгресът утвърждава външнополитическата доктрина, за укрепване на позициите на Вашингтон в Близкия Изток. Доктрината гласи, че всяка страна от региона може да поиска икономическа или военна помощ от САЩ, ако бъде подложена на агресия от страна на друга държава. По този начин става възможно американският президент, по своя преценка, да използва военна сила в близкоизточния регион. САЩ демонстрира готовност американски войски да защитават териториалната цялост и политическата независимост на страните, които са заплашени от агресия, от която и да е нация, контролирана от „международния комунизъм”. Доктрината Айзенхауер следва логиката на Доктрината Труман, но представя с още по-голяма твърдост решителността САЩ да се противопоставят на комунистическата заплаха в Близкия Изток[8]. Новият момент е, че Айзенхауер заявява готовността да се използват американски войски за подкрепа на „свободните народи“.

Ефекти. Вашингтон заема водеща стратегическа роля в региона. Студената война се пренася от европейска територия към близкоизточния регион, който се превръща в основна арена на (непреки) сблъсъци между СССР и САЩ.  Американските управляващи се позовават на Доктрината Айзенхауер няколко пъти в течение на следващите две години. Първият случай е политическата криза в Йордания през април 1957. Тя води до намеса на САЩ в „защита на независимостта“ на кралството. Айзенхауер нарежда Шести американски флот да навлезе в Източното Средиземноморие. Когато стабилността е възстановена, Айзенхауер приписва това на американската демонстрация на сила.  Вашингтон разполага за втори път военноморски сили в региона през 1957 г., когато придобиването на съветски оръжия от Сирия, създава загриженост за бъдещата независимост на Турция и Ливан. Конфликтът е избегнат и според САЩ това отново се дължи на американската решителност. В допълнение, през 1958 г. на основата на Доктрината Айзенхауер САЩ предприемат интервенция в Ливан, след като ливанският президент изпраща молба за помощ в разразилата се криза[9]. Остава спорен въпросът до каква степен решението за изпращането на Шести американски флот в Източното Средиземноморие е мъдро. Макар че тази демонстрация на сила има за цел да възпре Сирия от намеса в йорданската, ливанската и иракската политика, според някои историци в действителност има обратен ефект като води до насърчаване на по-голямо единство на арабския свят пред лицето на западния интервенционализъм[10]. Всичко това се развива на фона на сближаването и увеличаващата се подкрепа на САЩ за Израел.

Доктрина Картър

Причина. Конкретният повод е нахлуването на СССР в Афганистан. Но в действителност промените в политиката на САЩ са планирани от по-рано. Излизането на Иран от орбитата на влияние на САЩ, поставя под въпрос американската структура за сигурност в Близкия Изток. Иран подкрепя американските интереси близо двадесет и пет години. До януари 1978 г. Техеран е считан за сигурен съюзник и „остров на стабилност“. За по-малко от година обаче шахът е свален,  Иран е превърнат в ислямска република начело с  аятолах Хомейни и 50 американци са задържани като заложници за дълъг период от време[11]. С други думи, САЩ имат нужда от нова стратегия в региона. Доктрината Картър отразява общия стремеж на САЩ за възвръщане на позициите им след провала във Виетнам.

Приложимост. Нахлуването на СССР в Афганистан дава началото на нов период на изостряне на отношенията между двете супер сили. Този акт на агресия е едно от множеството събития, които водят до заключението, че интересите на САЩ в Персийския залив са поставени под сериозна заплаха. Ето защо, администрацията на Картър решава ясно и твърдо да заяви своята позиция и готовността си да защитава интересите си в един от най-важните региони в света. Позицията на Картър е, че всеки опит, на която и да е външна сила да поеме контрола над региона на Персийския залив ще се разглежда като нападение срещу жизнените интереси на Съединените американски щати, а такова нападение ще бъдат отблъснато с всички възможни средства, включително и с военна сила[12].Доктрината е отговор на заплахата, която представлява СССР за целия Персийски залив. И тук както и при доктрината Айзенхауер, САЩ демонстрират готовност да възпрат всяка чужда намеса в региона, а присъствието на съветски войски там се възприема като „сериозна заплаха за свободното движение на близкоизточния петрол[13]“.

Ефекти. Настъпва изостряне на отношенията между САЩ и СССР. Част от събитията, свързани със засилващото се противопоставяне са: създаването на сили за бързо реагиране с готовност да проектират американската военна сила на всякъде по света и особено в Близкия Изток; Картър се отказва САЛТ-2; наложено е зърнено ембарго на СССР; бойкотирани са Олимпийските игри в Москва и др. Всички тези действия отразяват влошаването на отношенията между двете супер сили.

От приемането на доктрината Картър до днес, американските намеси в региона на Близкия Изток са многобройни − Иран (1980, 1987-1988), Либия (1981, 1986, 1989, 2011), Ливан (1983), Кувейт (1991), Ирак (1991-2011, 2014), Сомалия (1992-1993, 2007), Афганистан (1998, 2001), Судан (1998), Йемен (2000, 2002), Пакистан (2004) и Сирия .

Доктрина Буш

Причина. Непосредственият повод за обявяването на доктрината Буш са терористичните актове от 11 септември 2001 г. Тя е отговор на „новата“ заплаха – международния тероризъм. Според американското правителство основните държави, които спонсорират тероризма са в региона на Близкия Изток, най-вече Ирак, Сирия и Иран.

Приложимост. След атентатите,в обръщение към Конгреса, президентът Буш заявява, че САЩ няма да правят разлика между терористите, извършили тези действия и тези, които ги приютяват. Освен това самата доктрина предвижда провеждането на превантивна война срещу потенциални агресори. Също така се отваря възможност за използване на американско ядрено оръжие срещу неядрени държави. Буш заяви, че стратегията на възпиране и взаимно гарантираното унищожение, характерни за отношенията на САЩ и СССР по време на Студената война, вече не е актуална, поради новата заплаха от терористи без държава, които имат възможност да придобият оръжия за масово унищожение. В Стратегията за национална сигурност на САЩ от 2002 г. се представя същността на доктрината Буш и новите моменти в провеждането на външната политика. Три са основните ѝ стълбове: доктрина за ненадминато военно превъзходство, концепцията за изпреварваща или превантивна война, както и желанието да се действа едностранно, ако не може да се постигне многостранно сътрудничество[14].

Ефекти. В по-общ план доктрината Буш дава началото (или възобновява) „войната срещу тероризма“ по света. Непосредствената последица е започването на военни операции срещу талибаните в Афганистан, които са възприети като отговорни за атаките от 11 септември.

В дългосрочен план доктрината Буш предопределя възможността да се започне превантивна война с потенциални агресори, преди те да са в състояние да изградят военни възможности, способни да нанесат щети на САЩ. Тази политика на „превантивна война“ е в основата на войната в Ирак 2003 г., която от своя страна се превръща в една от стратегическите грешки на САЩ след Втората световна война[15]. И до днес интервенцията в Ирак и свалянето на режима на Саддам Хюсеин е една от основните причини за дестабилизация на целия близкоизточен регион. „Новият“ враг в лицето на международния тероризъм позволява продължаването на политиката от Студената война за защита на американските интереси в Близкия Изток. Този път, обаче, наборът от използвани инструменти е по-голям и включва широкомащабна война, без да се съблюдава международното право или да се търси позволение от Съвета за сигурност на ООН. Т.е. САЩ налагат своята визия за региона едностранно. Това води до негативни последици и поставя въпроси за бъдещето на региона.

Доктрината Обама

Причина. Икономическата криза, проблемите в Ирак и Афганистан и промененият баланс на силите в международните отношения са част от основните причини довели до появата на доктрината Обама[16]. Основната ѝ цел е да се намери алтернатива на агресивния подход в американската външна политика, наложен с доктрината Буш.

Приложимост. Обстановката, в която е обявена доктрината Обама се характеризира с относителен упадък на САЩ – икономическа криза, загуба на доверие на международната сцена, увеличаващи се критики и разкрития за войната в Ирак, все по-засилваща се многополюсност в международната система и т.н. В този контекст президентът Обама трябва да преформулира приоритетите, да възвърне доверието на международната общност и да възстанови позициите на САЩ. Доктрината Обама постулира, че САЩ трябва да виждат своята сигурност в рамките на общата сигурност и общото благоденствие на другите народи и страни. Доктрината се опитва да даде отговор на реалната ситуация, като демонстрира, че САЩ не се страхуват да използват американската военна сила, но употребата ѝ трябва да бъде смекчена от практическите ограничения и доза самосъзнание[17]. Това е опит за промяна на подхода, използван от САЩ при Буш. На преден план излиза желанието за сътрудничество, многостранен подход и взаимодействие. Доктрината Обама търси коалиции и избягване на използване на американски войски на терен. Подходът напомня на „витнамизацията“ на Никсън. САЩ дават подкрепата си за местни съюзници за постигане на конкретни цели, но не възнамерява да ги постигне вместо тях. Пример за това е американската помощ за кюрдските сили в борбата им с Ислямска държава.

В същото време това не означава, че САЩ се отказват от възможността да използват необходимите средства за постигане на своите цели. Вашингтон се ангажира в сътрудничеството, но запазва всички свои възможности за действие[18].

Ефекти. Трудно могат да бъдат оценени ефектите от доктрината Обама – нужна е историческа дистанция. Но все пак каква е ситуацията в Близкия Изток днес? Сирия, Ирак, Йемен и Либия са в състояние на граждански войни, които ще променят бъдещето им като нации и суверенни държави. В същото време тези конфликти представляват заплаха за останалите държави в региона. Войната в Ирак и Сирия доведоха до хаос, чийто последици още дълго време ще носят негативни ефекти. В същото време, действията на Обама не успява да подобри ситуацията в региона.

Все пак се открояват няколко революционни събития, като резултат от политиката на американския президент. През 2015 г. САЩ предприеха действия за спиране на политиката на изолация на държави като Куба и Иран. Според Обама „ангажираността“ (сътрудничеството), съчетана с изпълнението на основните стратегически нужди, може да служи на американските интереси по отношение тези държави далеч по-добре, отколкото безкрайни санкции и изолацията им. Той добавя, че Америка, с огромното си власт, трябва да има самочувствието да се вземат някои пресметнати рискове, за да отвори важни нови възможности[19]. Доктрината Обама отхвърля превантивната война и икономическите санкции като средства, които могат генерално да променят враждебни режими[20]. На преден план излизат по-меките средства като дипломация и икономическо сътрудничество, но не се отхвърля възможността и за по-твърд подход, ако е необходимо. Като цяло войната в Сирия, кризата в Ирак, създаването на нови терористични групировки в Близкия изток и непрекъснато променящия се баланс на силите са фактори, демонстриращи влошената обстановка в региона и безпомощността на САЩ да представят работещи решения.Независимо дали става въпрос за периода на Студената война или след него външнополитическите доктрини на американските президенти имат свои общи черти. На първо място, те се стремят да осигурят американските интереси в региона, като търсят „подходящи“ съюзни. В различни периоди американските президенти подкрепят различни държави, но това винаги е подчинено на една продължителна стратегия за моделиране на Близкия Изток според визията на САЩ. На второ място, почти всички доктрини имат идеологическа тежест и прикриват американските действия като защита на демократични идеали и ценности. Това от своя страна повдига критики за избирателно използване и прилагане на тези демократични стремежи. В дългосрочен план това води обвинения към американската политика, че е подчинена на прагматични цели и двойни стандарти. Въпреки това, този прагматизъм е подчинен на една продължителна и последователна стратегия за контролиране на региона. На трето място, целите, стратегиите и интересите на САЩ в региона остават последователни и рядко се променят. Това, което е различно при отделните президентски доктрини е по-скоро средствата, с които се постигат тези цели. Изборът на врагове, които да оправдаят американска намеса е важно условие, присъстващо в отделните доктрини. Оттук следва широк набор от използвани инструменти, разпростиращи се от „мека сила“ и контролиран хаос до пълномащабни военни действия.

[1] http://www.americanforeignrelations.com/A-D/Doctrines.html#ixzz3jWkTv2bt

[2]http://www.americanforeignrelations.com/A-D/Doctrines-The-truman-doctrine.html

виж.също  McWilliams, W., Piotrowski, H. (2009) The World Since 1945, London, Lynne Rienner, pp. 30-48.

[3] http://www.historylearningsite.co.uk/modern-world-history-1918-to-1980/the-cold-war/the-truman-doctrine/

[4] Брюс, Фийн, Имперските митове на Америка: http://www.geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-6-2010/1004-imperatorskite-mitove-w-amerika

[5] За доктрината Монро, виж. Анхел Мора и Лион, Краят на доктрината Монро: http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-6-2005/450-krayat-na-doktrinata-monro

[6]http://www.state.gov/r/pa/ho/time/lw/82548.htm

[7]http://www.americanforeignrelations.com/A-D/Doctrines-The-eisenhower-doctrine.html#ixzz3h5eIFsr8

[8] https://legacy.fordham.edu/halsall/mod/1957eisenhowerdoctrine.html

[9] http://adst.org/2013/07/the-1958-u-s-marine-invasion-of-lebanon-it-was-no-day-at-the-beach/

[10] http://www.americanforeignrelations.com/A-D/Doctrines-The-eisenhower-doctrine.html#ixzz3h5eIFsr8

[11] http://www.americanforeignrelations.com/A-D/Doctrines-The-carter-doctrine.html#ixzz3ghPJ8BFg

[12] http://www.americanforeignrelations.com/A-D/Doctrines-The-carter-doctrine.html#ixzz3ghPJ8BFg

[13] http://www.presidency.ucsb.edu/ws/?pid=33079

[14] http://www.peace.ca/bushdoctrine.htm

[15]Mandelbaum, M. (2010)TheFrugalSuperpower, New York, Public Affairs, p. 11.

[16] Трябва да се има предвид, че в големи периоди президентът Обама се противопоставя на доктриналния подход и отрича необходимостта от създаването на президентска външнополитическа доктрина.

[17] Dionne, E. J. (16 April 2009). „The Obama Doctrine“. The Washington Post. Retrieved 12 December 2009.

[18]http://www.wsj.com/articles/the-incredible-obama-doctrine-1428536655

[19] http://www.businessinsider.com/the-obama-doctrine-is-now-clear-2015-4#ixzz3hGROqhxC

[20] http://time.com/3814350/obama-kennedy-nixon-doctrine/