Жената, избрала свободата чрез смъртта. Размисли върху баладите „Пауни летят на югоизток“ и „Стоян и Рада“

Лъчезара Валентинова Николова

СУ «Св. Климент Охридски», студент специалност китаистика, преподавател по китайски език в 138 СУ. «Проф. Васил Златарски»

The woman that has chosen freedom through death. Analysis of the ballads “Southeast Fly The Peacocks” and “Stoyan and Rada”

Latchezara Valentinova Nikolova,

Sofia University “St. Kliment Ohridski”, student at Chinese philology, Chinese language teacher at 138-th Secondary school “Prof. Vassil Zlatarski”

Abstract

The presented report discusses the story of two women driven to commit suicide let by their true convictions. Although that they belong to particularly different cultures and eras, they tend to share the same concept when it comes to the understanding of feelings such as joy and love.

The first work is the poem “ Southeast Fly The Peacocks“ – a masterpiece of the Chinese literature. An author coming from another time period and culture that is drawn from the vision of the new type of human – passionate and gusty, is Nayden Gerov who writes the first Bulgarian poem – „Stoyan and Rada.“

In Rada emerges the face of Liu Lanzhi – the image of the woman fighting for her freedom, created by the ordinary people. The two characters make a combination of the virtues that the ideal woman should share: simple, modest and beautiful, but smart and fearless, passionate and impulsively worthy of the Great love, wherever it is.

Keywords:

Chinese, “Southeast Fly The Peacocks”, Bulgarian, “Stoyan and Rada”, freedom, love, death, poems, ballads

Въведение

„Защото каква полза за човека,

ако придобие цял свят,

а повреди душата си?“

Евангелие от Матея, 17:26

Човек активира своята социална роля чрез трите главни житейски задачи – любов, професия и общество. Това са факторите, които определят доколко индивидът е в състояние да се приспособи и да бъде в съжителство с другите. От трите механизма най-трудно се управлява любовта. Любовта е над обществените норми и божиите закони. Любовта е порив, направил обикновените хора прочути с безмерната им сила да се потопят във водовъртежа от изпепеляваща страст. Тази страст движи света откакто той светува. А историите за нейното начало и особено за нейния край, трогват сърцата на милиони. В тази връзка идеята за самоубийството е обект на широк интерес в света на литературата. В един от първите съхранили се писмени паметници, съчинен върху египетски папирус, е изложен спорът между уморен от нещастия човек и неговата душа. Главният въпрос, който се задава в произведението, е – следва ли да се вкопчваме в живота, или е по-добре да изберем смъртта. [1] В творбите, чийто герои слагат сами финалната точка на земния си път, се възпява смелостта им да вземат това екзистенциално решение; да поемат по реките на безсмъртния подвиг, защитаващи личния си избор на щастие.

В настоящата работа ще стане дума за две жени самоубийци. Те принадлежат на различни култури и епохи, но споделят еднакви разбирания за правото си на радост и любов.

Първата творба е поемата „Пауни летят на югоизток“ (孔雀东南飞) – един от шедьоврите на китайската литература. Написана е от анонимен автор, живял през периода Дзиен‘ан 建安(196-220г.), в края на династия Хан (汉). Представлява класическа трагедия, едно от най-дългите произведения в жанра юефу[2] (乐府). Съдържа над 1700 йероглифа и 350 строфи. Действието се развива в края на дин. Хан. Творбата започва с увод, в който е резюмирано съдържанието на баладата:

 „В годините на управление на дин. Хан в периода Дзиен’ан, в област Лудзян, съпругата на чиновника Джао Джунцин (焦仲卿), която е от рода Лиу (刘),  била пропъдена от неговата майка.  Тя дала обет да не се омъжва за друг. Но семейството й я притиснало (да се омъжи), затова се хвърлила в реката и така умряла. Когато чул за това,  Джунцин се обесил на едно дърво в двора. Съвременниците им скърбели за случилото се и съставили една поема, чрез която младите да бъдат помнени.“

Твърди се, че легендата има корени в реалния живот. На изток от град Анцин (安庆), пров. Анхуей (安徽), се намира гробът, който е известен като „Гробницата на пауните“ (“焦仲卿刘兰芝合葬墓“). Смята се, че там е погребана двойката от поемата.

Паунът олицетворява достойнството и красотата.[3] Образът на „самотния паун, летящ на югоизток, обръщащ поглед назад на всеки няколко мили“ (五里一徘徊), се използва, за да акцентира върху чувствата на Джао Джунцин и любимата му – Лиу Ланджъ, и двамата принудени от своите семейства да извървят остатъка от земния си път разделени.

Времето, което прекарва героинята Лиу Ланджъ в дома на своя съпруг, е не повече от две-три години. И въпреки достойнствата, които снахата притежава, свекървата е вечно недоволна:

无礼举动由。

Тя няма ни държание, ни морал,

върши онова, което й хрумне.

Именно поради заплахата, че със своето своеволие съпругата ще наруши спокойствието на дома, майката принуждава собствения си син да я пропъди. Думите на Джао Джунцин разколебават теорията за съвършения мъж. Героят не намира сили да се противопостави на родителското мислене:

我自不卿,逼迫有阿母。

Скъпа, не съм аз, който те прогонва,

моята майка насила ме кара.

Отговорът му е подтикнат от социума, въплътен във фигурата на майката. Още от зараждането на човешката цивилизация жената е смятана за създание, което не може да се съизмерва с мъжа. Тя е едно непълноценно същество. В „Кентърбърийски разкази“ един от героите казва „mulieresthominisconfusio“, т.е. „жената е един объркан човек“[4]. На духовни консилиуми оживено се обсъжда въпросът дали тя въобще е човек. (Адлер 1995:135)

Жената бива подценявана, защото отдавна е прозряна нейната вътрешна сила да се справя с всичко много по-добре от мъжа. Следователно, за да се намали могъществото й, от ранно детство хората са възпитавани, че ролята на жените е единствено да работят и създават поколение. Разглежданите произведения разкриват лицето на силната жена, която въпреки диктуваните от патриархалното общество норми, успява да наложи своята позиция и да защити правото си на лично щастие. И въпреки че любимият на Лиу Ланджъ отправя думи, които тя чака да бъдат изречени и биха намалили напрежението в сърцето й:

黄泉下相,勿今日言。

ще се видим с теб при Жълтите извори[5]

нека не престъпваме думите си.

това не е достатъчно. Тя е уверена, че положението няма да се промени. Веднъж отхвърлена, никога повече не би се унижила да се върне в дома, от който е била прогонена. Знае, че животът й на земята е обречен да бъде съпътстван от мъка и болка.

Лиу Ланджъ е бунтовница без кауза. Времето, в което в обществените порядки ще настъпи промяна, още не е дошло. Героинята има един-единствен изход и това са водите на бистрото езеро:

我命今日,魂去尸留。

裙脱履,身赴清池。

В днешния ден моят живот ще свърши,

душата ми тръгва, тялото остава.

Стисна полата, свали пантофките,

изви тяло и скочи в езерото.

Водата е символ на женската изначална сила. Тя, също като жената, има двойствен характер. От една страна, е мека, податлива и отстъпчива, но, от друга, е непредсказуема, необуздана стихия, способна да донесе множество бедствия.

Водата е видяна като пространство, което води към други, „по-чисти“ светове.

Съпругът все пак решава да последва своята Лиу Ланджъ в пътешествието в отвъдното царство:

府吏闻此事,心知长别离。

徘徊庭树下,自挂东南枝。

Когато чиновникът чу за това,

в сърцето си усети, че са разделени.

Той обикаляше около дърветата в двора,

и обеси се на клона на едно.

两家求合葬,合葬山傍。

Заедно бяха погребани,

погребани от страната на Хуашан.

西植松柏,左右种梧桐。

От изток и запад засадиха борове и кипариси,

От ляво и дясно – фениксови дървета.

枝枝相覆盖,叶叶相交通。

Клонките им се преплитали,

Листата им се заплитали.

中有双飞鸟,自名为鸳鸯

В дърветата живеели две птици,

Наричани мандарински патици.

相向,夜夜达五更。

Те повдигали своите главички,

И всяка нощ си гукали до 5 сутринта.

行人足听,寡起彷徨。

Минаващите спирали и слушали,

Вдовиците били неспокойни.

后世人,戒之慎勿忘

Нека онези след нас помнят тоз урок

И дано никога не го забравят.

Друг автор, от различна епоха и култура, привлечен от образа на новия тип човек – страстен и поривист, е Найден Геров.

В Българското възраждане името на Найден Геров се свързва със създаването на първата поема – „Стоян и Рада“,която излиза 1845г. Тя е доказателство, че по време на робство и влияние на чужди култури, българинът може да създаде уникални, несъизмерими литературни шедьоври.

Оженването насила във фолклора винаги води до катастрофални последици, а тук е и психологически усложнено. Стоян и Рада са влюбени от малки и след време, чрез обичая предаване на „китка цвете“, момъкът отправя предложение да заявят любовта си пред Бога и обществото. Стояновата майка обаче разваля годежа, защото вече е избрала невеста „по-хубава и по-зелена,/ от Бога с сичко наделена“.

И тук, както и в китайската поема, синът не нарушава майчиния закон – ще се венчае за онази, която не от него е избрана.

Описанието на душевните терзания на Стоян и Рада е опит за по-дълбинна психологизация:

Стоян като жена заплака,

кога от майка чул това;

И майчината грозна дума

отрова му в душа изля.

Научавайки за годежа му с друга, Рада гасне ден след ден. Единствената й молба е отправена към нейната собствена майка:

а тебе, мале, моля много,
с телото път мини Стояну,
кога да иде под венец,
да види първо либе, мамо,
студен и пребледнял мрътвец.“

В деня, в който Стоян трябва да мине под венчилото с новата невеста, чува опелото на Рада. Съзирайки бледото, мъртво тяло на своята любима, той изрича думи, които идват дълбоко от сърцето:

Стоян забравил срам, прилика,

извадил пръстен от ръка,

фрълил го майци и извика:

- Да ти е булката драга,

теб да венчеят с нея, мале,

че ти сама си я избрала,

та Рада, моята пръвница

зарови в черната земя.

Убий и мен, ега двамина

на оня свят щем оживя.

В църквата вместо сватба се организира двойно погребение – на Стоян и на Рада. Момъкът умира от мъка по своята любима. Трагедията обхваща сърцата на всички. Само Стояновата майка не тъжи по своето чедо, а „клела Рада, че с измама/ Стоян тя зела в оня свят.“

Произведението завършва с внушението за женитбата като смърт и смъртта като женитба. Силни са финалните строфи, които разказват как Бог узнава за любовта на двамата и ги събира на „оня свят“. В знак на тяхната велика любов от гробовете им изникват две „кичести дървета/ и си ся сплели връхове“ – доказателство, че обичта им продължаваща и след смъртта.

Чрез традиционния сблъсък между поколенията разглежданите творби са доказателство, че предразсъдъците в културите водят човечеството по грешни пътища. Малоценността на жената и мъжкото пренебрежение са причина за дисхармонията между хората. Щастието на цялото човечество зависи от това какви условия ще създадем за двата пола, така че те да могат да разкрият своята истинска същност, без да трябва да заплащат за свободата със собствения си живот. С композицията, модерната интерпретация и особената стилистика на изказа, Геров създава една истинска „поема на живота“. Героинята умира и за любовта, и за правото на човека да живее без компромиси. У Рада прозира ликът на Лиу Ланджъ – двете героини съчетават в себе си достойнствата на идеалната жена: обикновена, скромна и красива, но умна и безстрашна, страстна и поривиста, достойна за голямата любов, където и да е тя.

                       Използвани източници

  1. Адлер, А. 1995:135, Човекознание, Евразия 1995, стр. 135
  2. Алтер егото на Акунин // https://ednorog1.wordpress.com/tag/%D0%B1%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%81-%D0%B0%D0%BA%D1%83%D0%BD%D0%B8%D0%BD/ (21.11.2013г.)
  3. Лексикон на китайските символи Волфрам Еберхард, изд. „Изток-Запад“, 2005,
  4. Островски, Александър Николаевич, „Пиеси“, Народна култура, 1973г.
  5. Тахов, Росен. Истинският писател сам избира смъртта си // http://www.fakel.bg/index.php?t=2427 (31.12.2012г.)
  6. Филчева, Елка. Св. великомъченица Екатерина // http://sourteardrop.blog.bg/izkustvo/2014/11/24/sv-velikomychenica-ekaterina.1316383 (24.11.2014г.)
  7. 【書馬浮生】孔雀東南飛 – 地理典故 (流雲) // https://sites.google.com/site/dallascantoneseopera/wandering-cloud/peacock/peacock5 (2013-03-15)
  8. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%BC%D0%B8%D0%BB_%D0%94%D1%8E%D1%80%D0%BA%D0%B5%D0%BC
  9. https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_Latin_phrases_%28M%29#cite_ref-6

[1]              Цитат от статията „Алтер егото на Акунин“

[2]              Стихотворения, които са имитирали формата и тематиката на старите китайски народни песни. Отразяват живота на обикновените хора, на нисшите слоеве на обществото и поставят основите за развитието на класическата китайска разказвателна поезия.

[3]                      Еберхард, В. Лексикон на китайските символи , София, изд. „Изток-Запад“, 2005, стр. 345.

[4]              „Кентърбърийски разкази“ е сборник с истории, написани от Джефри Чосър през 14 век. Оригиналното заглавие на творбата е the Nonnes Preestes Tale of the Cok and Hen, Chauntecleer and Pertelote, цитатът се приписва на един от героите – Altercatio Hadriani Augusti et Secundi

[5]              Название на задгробния свят