България и КНДР през 80-те години на ХХ век

Доц. д-р Евгений Кандиларов, КЕКИА, ЦИЕК, ФКНФ,СУ „Св.Кл. Охридски“

Bulgaria and North Korea in the 80-s of the twentieth century

Assoc. Prof. Eugene Kandilarov, Sofia University „St. Kliment Ohridski“, FKNF, CELC, KLCEА

Отношенията между България и КНДР в годините на Студената война са сложни, противоречиви и силно зависими от редица фактори, които оказват влияние върху отношенията Изток-Запад като цяло, както и конкретно върху международните отношения в тихоокеанско-азиатския регион.[1]

Първата държава от региона на Източна Азия, с която България установява дипломатически отношения след Втората световна война е Корейската народнодемократична република. Отношенията между България и КНДР през 50-те години се развиват изключително динамично. Влияние върху тях изцяло оказва резонанса от Корейската война (1950-1953 г.) и нейните последици върху геополитическото напрежение на Корейския полуостров и в региона като цяло.[2]

След края на Корейската война българското правителство продължава политиката за оказване на материална подкрепа за КНДР.[3] През 60-те години отношенията между КНДР и България са почти замразени за повече от 6 години. Причината за това се корени в настъпилото разцепление в международното комунистическо движение в следствие на разрива между СССР и КНР, разразил се от края на 50-те и началото на 60-те години и разминаването между позициите на двете държави. България, от една страна плътно следва и ревностно защитава позицията на СССР в конфликта срещу тази на КНР, Северна Корея от друга страна, по-скоро се опитва да лавира между КНР и СССР, разчитайки, че сблъсъка между двата комунистически гиганта ще даде на корейското ръководство възможност за по-самостоятелна политика.[4] Липсата на ясна и категорична позиция в подкрепа на една от двете страни в китайско-съветския идеологически и политически сблъсък кара Съветския съюз да възприема поведението на КНДР като израз на пасивна подкрепа за КНР. Подобна позиция възприема и България, което води до охлаждане на отношенията и със Северна Корея.

Подобряване на ситуацията настъпва след като в периода 1966-1969 г. отношенията между Китай и Северна Корея значително се влошават, което тласка Ким Ир Сен към ново сближаване със СССР. Новият курс във взаимоотношенията между СССР и Северна Корея повлияват положително на българо-севернокорейските контакти и връзки, които се активизират в средата на 1967 г. . Още през 1968 г. между двете страни отново са разменени посланици и се наблюдава чувствително активизиране на отношенията във всички области. Засилва се взаимната размяна на делегации: парламентарни, профсъюзни, младежки, на столичните народни съвети, спортни и др. Положителната промяна в отношенията между България и КНДР трябва да се разглежда в контекста на цялостната промяна на парадигмата на Студената война в региона на Източна Азия в началото на 70те години, която е свързана с новата фаза в отношенията между КНР и САЩ. Новата стратегическата външнополитическа концепция на СССР в този период известна като политика на „мирно съвместно съществуване“, също допринася за подобряването и активизирането на българо-севернокорейските отношения през 70-те години на ХХ век. Новата атмосфера в международните отношения се отразява и върху отношенията между двете корейски държави, което открива нови възможности за разрешаване на въпроса за обединението на Корея по мирен път.

През 70-те години на ХХ век се наблюдава по-нататъшно развитие на българо-северно-корейските отношения в политически, икономически и културен план. През втората половина на 70-те години между България и КНДР се подписват поредица от спогодби за икономическо и научно-техническо сътрудничество в областта на производството на електрокари, мотокари, корабостроенето, металорежещите машини и инструменти, химическа и фармацефтична промишленост, подписана е и Дългосрочна търговска спогодба за периода 1976-1980 г.[5]

В началото на 80-те години българското държавно ръководство разработва и приема разгърната програма за икономическо и научно-техническо сътрудничество между НРБ и КНДР за периода 1980-1985 г. Според нея двете държави вземат конкретни мерки за сътрудничество и коопериране на производството в областта на: електрониката и електротехниката, металургията, машиностроенето, корабостроенето, подемно-транспортното машиностроене, хранителната промишленост, селското стопанство, науката и образованието.[6] В областта на електрониката България предоставя на КНДР електронноизчислителни центрове, електроника за селскостопански машини, съобщителна техника, прибори и средства за автоматизация, електронни елементи, стоматологична техника, както и технология и обучение на кадри и изпращане на специалисти. КНДР от своя страна предоставя продукция на силнотоковата техника в т. ч. кабели и проводници, силови трансформатори, ел. двигатели и др. [7] В областта на машиностроенето се осъществява икономическо и научно-техническо сътрудничество при производството на високопроизводителни металорежещи машини, стругове с цифрово програмно управление, универсални стругове и инструменти. България доставя на КНДР металообработващи машини с цифрово програмно управление, хидравлични устройства за металорежещи машини, цифрови програмни устройства и оказва помощ по автоматизацията на струговете, които ще произвеждат в Корея.[8]  В областта на подемно-транспортните машини двете страни се споразумяват за промишлено сътрудничество и коопериране в производството на някои видове електрокари и мотокари, а КНДР от своя страна се ангажира с доставката на акумулаторни батерии и електромотори за електрокари, произвеждани в НРБ.[9]

През 1984 г., от 11 до 17 юни, Ким Ир Сен прави своето трето и последно посещение в България начело на партийно-държавана делегация. По време на визитата се подписват няколко изключително важни междудържавни документа: „Договор за дружба и сътрудничество между НРБ и КНДР“, „Обща спогодба за развитие на икономическото и научно-техническо сътрудничество до 2000 г.“ и „Търговска спогодба до 1990 г.“.  Първият документ е подписан на 17 юли 1984 г. и е за срок от двадесет години.[10] Според договора двете страни ще съдействат за укрепване на връзките и сътрудничеството в областта на науката, културата, образованието, печата, радиото, телевизията, киното, спорта, туризма и в други области на обществения живот. Те ще поощряват развитието на сътрудничеството и контактите между държавните органи, обществените, научните и културни организации на двете страни. [11] По въпроса за обединението на Корея, в договора се подчертава, че двете страни ще си сътрудничат за „противодействие на политиката на агресия и война на империализма“ и същевременно се потвърждава позицията на България, която „подкрепя справедливата позиция на КНДР за изтегляне на чуждите войски от Южна Корея и стремежа й за обединение по мирен път на демократична основа“. Договорът също потвърждава ангажимента на България да подкрепя КНДР както политически така и икономически.[12]

В отговор на визитата на Ким Ир Сен в България през 1984 г., година по-късно от 30 май до 2 юни 1985 г. българският партиен и държавен ръководител Тодор Живков също извършва своето последно официално посещение в КНДР. Визитата на Живков е особено важна за двустранните отношения, което личи от заключението и анализа направен по-късно след завръщане на делегацията в България. На първо място впечатление прави факта, че въпреки официално декларираната от българска страна неизменна подкрепа на всички „инициативи на КНДР, насочени към създаване на климат на доверие на Корейския полуостров и на условия за обединяването на Корея по мирен път, на демократични начала“[13], в анализа направен пред българското Политбюро след завръщане на делегацията в България Живков е напълно категоричен, че според него на този етап тази постановка е напълно нереалистична поради тяколко основни причини: първо, „защото има две Кореи, от които едната върви по капиталистически , другата по социалистически път“, и второ, различията в икономическото развитие между Южна Корея и Северна Корея, които според Живков са „от небето до земята“. Българският държавен и партиен ръководител много ентусиазирано говори за това, че „Южна Корея в последно време се развива силно. Тя е втората в Азия след Япония по своето икономическо развитие и икономически потенциал. Южна Корея вече заплашва, конкурира Япония и много други страни в международната търговия. И най-важното, че провежда правилна политика. Те развиват наукоемки производства, особено в областта на електротехниката. Изключително бързо се развиват“. [14]

Наред с това Живков има предвид и променената геополитическа ситуация в региона, при която се наблюдава нов етап на установяване на по-тесен военнополитически съюз между САЩ, Япония и Южна Корея. Към това трябва да се добави и по-тясното сближаване на КНР със САЩ и Япония. Всичко това създава сериозни препятствия пред възможностите за реализиране на Севернокорейското виждане за мирно обединение на страната, а по-скоро реалистичната формула е тази на западните страни и САЩ, които държат на признаването на двете корейски държави и тяхното едновременно приемане в ООН.[15] Стенографските протоколи от разговорите между Ким Ир Сен и Тодор Живков показват ясно и измененията настъпили в позицията на КНДР спрямо Китай. Ръководството в Северна Корея е силно притеснено от реформите провеждани от Дън Сяопин в КНР, които според Ким Ир Сен водят до трансформиране на социалистическата система в капиталистическа.[16]  Оттук следва и ясно изразената позиция на Северна Корея за още по-тясно сътрудничество със СССР и останалите социалистически държави. В документите от посещението се посочва, че в нито един момент Ким Ир Сен дори не споменава за севернокорейската идеологическа концепция „чучхе“. Нещо повече в анализа след визитата се отбелязва специално, че „от срещите и разговорите се създава впечатление, че предвид на изчерпващите се възможности за екстензивно развитие на икономиката на КНДР и значителното изоставане в сравнение с Южна Корея, в корейското партийно и държавно ръководство все повече започва да се утвърждава разбирането, че съществуващите икономически трудности и проблеми не могат да бъдат решени единствено при опората на собствените сили“. [17]

По време на посещението се подписва Спогодба за стокообмен и плащания за периода 1986-1990 г. Съгласно приложените към нея стокови листи се предвижда стокообмена между двете страни през тези пет години да нарасне на 509 милиона рубли, което представлява увеличение с 3,2 пъти в сравнение с миналата спогодба и с 2,8 пъти в сравнение с реалното й изпълнение. Съотношението на предвидения стокообмен по отношение на машиностроителната продукция е изцяло в българска полза. Според спогодбата България получава от КНДР различни суровини, включително цветни метали, различни детайли, отливки, корабна арматура и др., а корейската страна внася от България хранителни масла, сапун, окомплектовка за мотокари и др.[18]

Характеристиката, която Тодор Живков дава на икономическото и научно-техническо развитие на Южна Корея са показателни за все по-засилващия се интерес от страна на България към потенциалните възможности и ползи за страната от установяване на търговско-икономически отношения с нея. Документите от архива на министерството на външната търговия показват, че през втората половина на 80-те години на ХХ век,  България активно проучва икономиката и развитието на технологиите в Република Корея и започва да сондира възможностите за установяване на търговско икономически отношения с Южна Корея без това да се отрази фатално на отношенията с КНДР. Формулата, която българското ръководство се опитва да приложи е добре позната практика използвана най-вече от Япония в годините на Студената война при отношенията й с държавите с различна политическа и социално-икономическа системи. Тази формула най-общо би могла да бъде наречена разделяне на политиката от икономиката.

След 1985 г. Студената война навлиза в своята финална фаза, характеризираща се с динамични промени както  в отношенията в рамките на Източния блок, така и в политиката Изток-Запад. Тези промени значително повлияват  върху поведението на България спрямо двете корейски държави. Красноречив знак, за промяната на СССР и останалите социалистически държави към ситуацията на Корейския полуостров е речта на Михаил Горбачов произнесена през август 1988 г. в Красноярск, в която се обявява комплекс от инициативи за Азия, Азиатско-тихоокеанския регион и конкретно за Корейския полуостров.

В тази реч съвсем ясно се отбелязва, че „в контекста на общото оздравяване на обстановката в Корейския полуостров могат да се открият възможности за установяване на икономически връзки с Южна Корея.“[19] С това на практика се дава възможност на социалистическите държави, в това число и на България за установяване на търговско-икономически отношения с Южна Корея, което води като последствия остра реакция от страна на КНДР.[20]

От 1988 г. българската страна също започва преговори за установяване на икономическо сътрудничество с Република Корея, които завършват с установяване на официални отношения между България и КОТРА (Корейска корпорация за развитие на търговията, от 1995 г. преименувана на Корейска агенция за насърчаване на търговията и инвестициите) открива своето първо представителство в София. април 1989 г. Официалната позиция на България е, че става въпрос само и единствено за търговско-икономически отношения, които българската страна отделя от чисто политическите въпроси, като същевременно продължава да подкрепя политическите позиции на КНДР. Наред с това България разглежда тази промяна във външнополитическата си активност спрямо двете Кореи като наложителна и адекватна на „новите реалности и новото политическо мислене“ прокламирани от СССР, които налагат нови подходи във външната политика и международното комунистическо и работническо движение.

Краят на Студената война променя коренно ситуацията. През 1990 г. правителството на България взима решение за установяване на дипломатически отношения с Република Корея. По време на визитата на външния министър на Южна Корея Ча Хо Чун в България на 23 март 1990 г. се подписва на Съвместна декларация за установяване на дипломатически отношения и Меморандум за основните насоки на бъдещото двустранно сътрудничество в отношенията между двете страни. Малко след това Южна Корея открива посолство в София. Установяването на дипломатически отношения между Република България и Република Корея е посрещнато с неодобрение от Северна Корея, но като цяло реакцията на Пхенян е относително спокойна. Въпреки това в годините на прехода политическите контакти между двете страни остават ограничени.[21]

Към този момент България се явява една от малкото държави, която поддържа дипломатически отношения едновременно със КНДР и с Република Корея, което дава изключително благоприятни възможности страната ни да има принос в овладяването бъдещото разрешаване на Корейския въпрос, което би спечелило за България сериозни политически, икономически и дипломатически дивиденти.

* Разработката е направена с подкрепата на Core University Program for Korean Studies на Министерството на образованието на Република Корея и  Korea and Korean Studies Promotion Service на Академията за кореистични изследвания.(AKS-2015-OLU-2250004).

[1] По-подробно за отношенията между България и КНДР по време на Студената война виж: Кандиларов, Е. Източна Азия и България. Изд. „Изток-Запад“.  С., 2016, 234-279.

[2] Българската позиция във връзка с войната е изразена още в края на август 1950 г. в писмо на българския министър-председател Вълко Червенков до председателя на съвета за сигурност Яков Малик. В него остро се осъждат американските бомбардировки в Корея, като грубо нарушаване на Хартата на ООН, основните принципи на международното право и изричния текст на чл. 3 от Женевската конвенция за закрила на цивилното население. Българската общественост  също застава изцяло зад позициите на  КНДР в конфликта, чрез провеждането на масови обществени акции и оказване на специфична материална и морална подкрепа. (Тодорова, Р. Отношенията на България с азиатските страни с “народна демокрация” (края на 40-те – края на 50-те години на ХХ век) – В: Следвоенна България между Изтока и Запада. С., 2005, 44.)

[3] През ноември 1955 г. в София е подписан и договор за предоставяне на  безвъзмездна помощ за ликвидиране разрушенията от войната и възстановяване на корейското стопанство. През май 1955 г. отношенията между двете държави са издигнати в ранг на посолства, а през юни 1956 г. България е посетена за първи път от севернокорейска правителствена делегация водена от министър-председателя Ким Ир Сен. През септември 1957 г. българска правителствена делегация водена от министър-председателя Антон Югов за първи път посещава КНДР.

[4] Още от 1955 г. Ким Ир Сен започва да провежда политика на дистанциране от големите комунистически партии, като за целта се разработва „оригинално“ корейско учение чучхе, или опиране на собствените сили.

[5] Държавна агенция Архиви, ЦДА, Ф.1244, оп. 1, а. е. 8115, л. 186.

[6] Пак там, а. е. 7006, 7-14.

[7] Пак там, л. 8.

[8] Пак там, л. 9.

[9] Пак там, л. 11.

[10] Действието на подписания в София през 1984 г. Договор за дружба и сътрудничество е прекратено по взаимно съгласие чрез размяна на ноти през март 2003 г., след като парламентите на двете страни приемат съответните законодателни актове.

[11] Държавен вестник, бр. 23, от 21 март 1986 г.

[12] Пак там.

[13] ЦДА, Ф. 1Б,  оп. 68, а. е. 590, л. 39.

[14] Пак там, л. 41, 63.

[15] Пак там, л. 41, 63.

[16] Пак там, л. 64.

[17] Пак там, л. 45.

[18] Пак там.

[19] Пак там, оп.102, а. е. 1906, л. 1.

[20] Пак там, а. е. 1905, л. 2.

[21] С постановление № 95 на Министерския съвет от 13 март 1997 г. дипломатическото ни представителство в КНДР е закрито и през юли 1997 г. от Пхенян окончателно отпътува българският посланик. Оттогава в КНДР се акредитира посланикът ни от Пекин. Посолството е възстановено с постановление № 74 на Министерския съвет от 22 април 2005 г., като в момента се оглавява от временно управляващ.  В София КНДР поддържа най-голямото си европейско посолство със статут на регионално представителство. Посланикът на КНДР е акредитиран в още 4 страни от региона (Турция, Албания, Р Македония и Черна гора). В дипломатическата мисия на КНДР в София е акредитиран и военен аташе (със седалище в Москва).