Актуални аспекти в развитието на КНДР през призмата на глобалната сигурност (Рискове и отражение върху Република България)

Въведение

Актуалност и важност на проблема

Основните цели на изследването са следните:

  • Преглед на развитието на основните социално-икономически и политически процеси, протичащи в Корейската народно-демократична република в днешно време през призмата на глобалната сигурност;
  • оценка на вероятните рискове в тази област  и отражението им върху  Република България и нейната национална сигурност.

Тези цели се достигат чрез следните задачи, структурирани в основните раздели на разработката:

(1)   Преглед на социално-икономическото и политическо развитие на КНДР за периода от нейното формиране до днес;

(2)   Международни отношения на КНДР с ключови фактори в региона и влияние върху регионалната и глобалната сигурност;

(3)   Отражение на политическата динамика на Корейския полуостров върху проблемите на сигурността в глобален план, Балканите и България

В настоящата разработка са използвани историческият, сравнителният и логическият методологични подходи.

(1)       Преглед на социално-икономическото и политическо развитие на КНДР за периода от нейното формиране до днес

 

            На първо място, следва да бъдат очертани най-общите особености от географска гледна точка, които от своя страна имат значение за социалното и икономическо развитие на страната от основаването и до наши дни. Корейската народно-демократична република (КНДР) се простира на площ от 120 540 кв. км., което я прави малко по-голяма от Република България, и я подрежда на 98-мо място в света по големина на територията. Разположена е в Източна Азия, в северната част на Корейския полуостров. На север граничи с Китайската народна република (КНР)(по реките Амноккан и Туманган), на североизток – с Руската федерация, а на юг – с Република Корея. От последната я отделя демилитаризирана зона, която понякога бива нарушавана от военни действия. Западната граница на страната е Жълто море, а източната – Японско море. Територията ѝ е предимно планинска, с множество всечени в склоновете на планините долини. Крайбрежните равнинни участъци са с относително голяма площ само в западната част на страната. Страната е богата на водни ресурси, както и на множество полезни изкопаеми: въглища, олово, волфрам, цинк, графит, желязо, мед, злато, пирит и др. Климатът на КНДР е мусонен със суха и студена зима и горещо и влажно лято. Населението на страната възлиза на 24 млн. 720 хил. души, което ѝ отрежда четиридесет и деветото място в света по този показател.

В следващите редове накратко ще бъде проследена и историята на КНДР от основаването ѝ до ден днешен.

До края на Втората световна война Корейският полуостров в своята цялост е под окупацията на Япония, продължила от 1910 г. до 1945 г. В изпълнение на военновременните договорености между Тримата големи (Сталин, Рузвелт и Чърчил) след края на Втората световна война територията на Корея на север от тридесет и осмия паралел е поставена под контрола на СССР, а на юг – под контрола на САЩ. Разногласията между Съветския съюз и САЩ не позволяват на двете държавни образувания да се обединят и в резултат на това през 1948 г. се формират две правителства, всяко от които претендира за властта над целия Корейски полуостров. КНДР е създадена на 9 септември 1948 г. в отговор на образуването на Република Корея в южната част на полуострова малко преди това. Политическата власт попада в ръцете на Трудовата партия на Корея (ТПК) (на корейски „Чосон Родондан“), която следва идеологията на марксизма-ленинизма, но обвързвайки я с принципите на чучхе[1]. Преобразуванията в държавното устройство, икономическия и обществения живот следват съветския сталинистки модел, но с известни изменения: политическата власт се упражнява от три партии[2]; въвежда се икономически модел на централно държавно планиране, основаващ се на петгодишни планове; цялото производство, вътрешната и външната търговия са поставени под държавен контрол, макар че се допуска и частна инициатива, чийто дял в икономиката варира през годините. Изгражда се силна централизирана държава. Най-важните решения се взимат на най-високото партийно ниво, за да бъдат претворени по-късно в държавна политика. В Народна Република България (НРБ) е официално закрепен същият модел с Конституцията от 1971 г. (Живковата конституция), където е прокламирана ръководната роля на Българската комунистическа партия (БКП) в чл. 1 от същата. Разбира се, моделите, възприети от КНДР и НРБ са много сходни и преди това. Примерно, може да се направи аналогия между Отечествения фронт у нас и трите партии в КНДР, между централното държавно планиране и силния държавен контрол в двете държави.

През 1950 г. противоречията между двете корейски държави, главно по въпроса за обединението им, водят до началото на Корейската война. КНДР се ползва от подкрепата на СССР, който преди началото на войната е изпратил военни съветници и въоръжение на организираната по съветски модел севернокорейска армия, както и от подкрепата на КНР, изразяваща се в съгласието на Пекин в същата тази армия да участват етнически корейци от КНР, войници в Китайската народна армия.

На 25-ти юни 1950 г. започват военните действия, макар че и до сега остава неизяснен въпросът коя от двете Кореи ги инициира. В продължилата три години война загиват два и половина милиона корейци, разрушени са над 80 % от жилищния фонд, производствените мощности и транспортната инфраструктура и на двете държави. На страната на Република Корея участват САЩ, Великобритания и други страни под знамето на ООН, а на страната на КНДР – КНР (макар че военна помощ оказва и СССР). Всъщност Корейската война се развива на няколко етапа, но СССР не се намесва пряко в нито един момент, защото смята, че Корейският полуостров не влиза в сферата на най-значимите за САЩ интереси[3], поради което не възпира офанзивата на КНДР. След като се преминава към стратегическо отстъпление, предизвикано от намесата на САЩ и техните съюзници, СССР отново не се намесва, но този път по други съображения – за да не се стигне до ескалация и дори до използване на ядрено оръжие. Вместо СССР се намесва КНР и офанзивата на южнокорейските войски, силно подкрепени от щатски, английски и други военни, е спряна. Стига се до патова ситуация и граничната линия между двете Кореи е възстановена по 38-мия паралел. Корейската война завършва с примирие през 1953 г., но мирен договор така и не е подписан.

През 1960 г. положението на КНДР се влошава поради разрива в отношенията между КНР и СССР, защото вече не може да се очаква помощ и от двете съседни Велики сили, от които едната е и суперсила. Как се стига до това положение обаче? Разривът между КНДР и СССР се корени в прословутия „таен” доклад на Никита Сергеевич Хрушчов, изнесен на ХХ конгрес на КПСС през 1956 г., в който се прави критика на култа към Сталин. За КНДР, както и за много други страни в съветската сфера на влияние, това е ясен знак, че целта на новото ръководство в СССР е старият им партиен елит да бъде подменен с хора, които ще следват послушно заповедите на Москва и новия стопанин на Кремъл – Хрушчов. Само че нито Мао, нито Ким Ир Сен имат и най-малкото желание да бъдат сменени. Не става дума за лични властови амбиции. Въпросът е много по-широкообхватен. Касае се за промяна в система, която и в двете страни е работеща към този момент, с друга, която не е доказала своята ефективност. С други думи – за „скок в неизвестното”. Хрушчов е волунтарист, човек на настроенията, никога не се знае какво ще му хрумне и ще реши да претвори в официална политика. Такъв човек е непоследователен за разлика от Сталин и поради тази причина е абсолютно неприемливо и за Мао, и за Ким да го следват. Разривът между СССР, от една страна, и КНР и КНДР, от друга, не настъпва веднага след доклада на Хрушчов, но към 1961 г. вече е окончателен, защото и двете страни по него са наясно, че противоречията между тях не могат да бъдат разрешени. По този начин КНР и КНДР се сближават още повече, защото имат още един общ враг, еднакво близо и еднакво заплашителен и за двете. Дружеските отношения между двамата съюзници (КНР и КНДР) обаче също не продължават дълго. Причина за влошаването им е Културната революция, която Мао започва през 1966 г. По време на Великата пролетарска културна революция в КНР цари пълен хаос. Хунвейбините[4] (червената стража) стават абсолютно неконтролируеми групи за погроми, които канализират унищожителната си енергия срещу всеки враг, действителен или не, на комунистически Китай. Замислена от Мао като начин да укрепи властта му, Културната революция донякъде постига този резултат, но съпътстващите я неблагоприятни последици са шокиращи. Самият Мао признава, че не може да контролира нейните основни проводници – хунвейбините. Виждайки предизвикания от Културната революция хаос в КНР, Ким Ир Сен я обявява за „опасна и дестабилизираща обстановката в региона”. Ким категорично отказва да следва подобна политика, довела до вътрешен хаос, многобройни жертви и разрушения. Неговата власт не е разклатена, а и подобна социална цена за ръководителя на изграждащата се КНДР е недопустима. Тази негова позиция не се харесва на Мао[5] и отношенията между КНР и КНДР се влошават.

След тези два разрива, в края на шестдесетте години на ХХ век КНДР се оказва в по-голяма или по-малка степен без съюзници, от което сериозно започва да страда икономиката й. За капиталистическите страни тя е неприемлив търговски партньор, а със социалистическите (с цялата условност на това понятие), без значение дали са в орбитата на Москва или Пекин, разликата в отношението не е голяма – т.е. КНДР няма на кого да разчита. Това съвсем закономерно се отразява и на развитието на страната през седемдесетте години.

През седемдесетте години икономиката на страната вече не бележи ръст, а дори започва да се наблюдава натрупване на дългове, заради високите цени на нефта след нефтената криза от 1973 г.[6], прехода към тежка промишленост, който неизменно изисква огромни капиталовложения[7] и преструктуриране на икономиката, както и поради високите разходи за армията. Макар че разходите за армията са непроизводителни и силно натоварват корейската икономика, КНДР се чувства заплашена и в стремежа към самодостатъчност, включително и в областта на отбраната, управляващият елит не ги намалява. Нещо повече – тези разходи непрекъснато растат. Ким Ир Сен, несменяемият лидер на КНДР от нейното основаване насетне, не само че се опасява от външна агресия, но и иска да види двете Кореи обединени още докато е жив. До края на осемдесетте години обемът на промишленото производство постоянно пада. С краха на СССР се прекратяват и помощите от тази могъща страна (възобновени след падането на Хрушчов от власт), което води до пълномащабна криза в КНДР и то най-вече в липсата на продоволствия, която предизвиква узаконяването на дребното частно предприемачество и на амбулатната търговия с Китай, а на практика биват отменени и други ограничения. Когато Ким Ир Сен умира през 1994 г., за негов приемник е обявен синът му, Ким Чен Ир. По време на неговото управление не се забелязва ръст на икономиката, а изолацията се запазва. През 2000 г. КНДР обсъжда със САЩ възможността американският президент Бил Клинтън да посети Пхенян, но през ноември същата година на президентските избори в САЩ печели Джордж Буш, който обявява „кръстоносен поход” срещу „севернокорейския комунистически режим” и диалогът е прекъснат.

През юли 2002 г. е обявено началото на реформи. Валутата на страната е девалвирана, а цените на селскостопанската продукция биват освободени с цел да се стимулира пазарът на такива произведения в страната. Взето е решение колективното стопанство в селата да бъде заменено със стопанство, построено на семеен принцип. В резултат на тези реформи се наблюдава увеличаване на чуждестранните инвестиции, като през 2004 г. само Китай инвестира 200 млн. долара в икономиката на страната. През 2007 г. след посещение на президента на Република Корея в КНДР двете страни се обръщат със съвместна молба към ООН за съдействие за тяхното обединение. На 17 декември 2011 г. умира Ким Чен Ир, а две седмици по-късно негов приемник става третият му (и най-млад) син, Ким Чен Ун. На 15 април 2012 г. по време на военния парад по повод стогодишнината от рождението на Ким Ир Сен, Ким Чен Ун за първи път се появява пред публика. С името на новия ръководител на КНДР се свързва името на провеждания от него нов курс „пьончжин”, което се превежда като „паралелно развитие”. Възобновена е практиката да се провеждат редовни конгреси и други заседания на партийните структури, в това число и на низовите нива. Приетите в последните години поправки в Устава на партията и в Конституцията на КНДР предоставят на Политбюро нови правомощия. Като цяло политиката пьончжин се обяснява като едновременен стремеж към икономически ръст и увеличаване на ядрения арсенал, т.е. към вътрешно благоденствие и външна сигурност. Влагането на средства в ядрени оръжия се разглежда от ръководството на КНДР като по-ефективно средство за поддържане на отбранителната способност на страната, отколкото превъоръжаването на армията с конвенционални оръжия, което не е учудващо, имайки предвид превъзходството в числено изражение на населението на потенциалните и реалните противници на КНДР.[i]

Развитието на КНДР в следвоенния период е белязано от влиянието, под което попада – това на СССР, от който не може да се очаква такава икономическа помощ, каквато получава Република Корея от САЩ, защото на територията на първата суперсила са се водили военни действия и разрушенията и жертвите са огромни, а в САЩ икономиката процъфтява. На следващо място, КНДР се самоизолира и разчита преди всичко на собствени сили, което обаче се оказва твърде голямо натоварване за мащабните планове, към които се устремява ръководството на партията и държавата. Не бива да се забравя и че в условията на Студената война закономерно разходите за армията растат, което оказва неблагоприятно влияние върху икономиката на страната. Въпреки края на Студената война обаче тези разходи не намаляват. КНДР желае обединението си с Република Корея, но за разлика от последната не счита, че единственият път за неговото постигане е мирният. Все пак след смъртта на Ким Ир Сен, както вече стана ясно, се провеждат реформи, които продължават и до днес.

 

            Икономика

            Икономиката на страната е централизирана, основаваща се на икономически планове и държавен контрол по изпълнението им, т.е. държавният апарат решава какви ще бъдат основните ѝ насоки на развитие и как ще се осъществява то. Средствата за производство в преобладаващата си част са държавна собственост. Особеност на икономиката на КНДР е нейната изолираност от останалия свят и тъй като от началото на шестдесетте години на двадесети век ръководството не публикува никаква икономическа статистика, всички данни, които са достъпни се базират на външни експертни оценки. По времето на съществуване на СССР до разрива с последния икономиката на КНДР е силно зависима от икономическата помощ на суперсилата и в първите следвоенни години се развива с бързи темпове. През 1974 г. обаче покачването на цените на нефта води до стагнация в икономическото развитие. През осемдесетте години стагнацията прераства в спад на производството, което засилва негативните тенденции започнали в предходното десетилетие. През деветдесетте години още два фактора задълбочават икономическата криза в страната: разпадът на СССР през 1991 г. и стихийните бедствия, които в средата на десетилетието водят до масов глад. Въпреки помощта, оказана от международната общност, предполага се, че загиват десетки хиляди, макар че сигурни данни по въпроса няма. Емигранти твърдят, че в страната голяма част от работоспособното население неофициално работи в частния сектор заради ниските заплати в държавните предприятия, а и поради същата причина процъфтява контрабандата, най-вече от Китай[8]. Разбира се, наказанията за контрабандата, която е престъпление, са сурови, но това не е в състояние да я прекрати. Паричната реформа от 2009 г., целяща укрепването на плановата икономика от централизиран тип със строг държавен контрол и намаляването на влиянието на пазара, постига резултати, далечни от планираните – стига се до рязко покачване на инфлацията и до недостиг на товарите от първа необходимост. В началото на 2010 г. отговорният за реформата председател на плановия комитет на КНДР Пак Нам Ки е уволнен, а в средата на март – разстрелян.[ii] През август 2012 г. ръководителят на КНДР, Ким Чен Ун, подписва указ, с който се дава началото на нова икономическа политика, според която предприятията ще могат да работят самостоятелно без стриктното държавно регулиране и ще могат сами да установяват цените на стоките си.

След разглеждането на общия икономически път, който изминава КНДР по време на своето съществуване, както и на различията във възприемания курс в икономическата сфера в различните периоди, в следващите редове ще бъдат разгледани собствените ресурси на КНДР, на които може да разчита, както и предпоставките и насоките за по-нататъшно развитие на икономиката на страната и външнотърговските отношения с други страни.

Поради гористия характер на територията си, КНДР изпитва недостиг на обработваеми земи (малко над 20% от територията на страната). Главен отрасъл на селското стопанство е растениевъдството, а преобладаващите култури са зърнените, соята, ленът, захарното цвекло и тютюнът. Произвеждат се също така плодове и коприна. Развито е рибарството. В страната обаче се наблюдава недостиг на хранителни стоки. Колективизацията, проведена през 1958 г., се преразглежда след 2002 г., когато колхозите започват да се трансформират в стопанства от семеен тип. Полезните изкопаеми, на които страната е богата, са основна износна суровина и най-важен източник на постъпления на чуждестранна валута. Производството на електрическа енергия се базира на използването на богатите водни ресурси на републиката, както и на залежите на антрацитни и кафеви въглища. Смята се, че през 2001 г. например страната е произвела почти 70% от електрическата си енергия във ВЕЦ-овете си, а на ТЕЦ-овете се падат останалите 30%. Развиват се дърводобивната, нефтопреработващата, химическата, текстилната и хранителната промишлености.

КНДР поддържа търговски връзки с повече от сто страни. Основните й външнотърговски партньори са КНР, Република Корея, Япония, Руската федерация, страните от ЕС. В износа на КНДР преобладават морските продукти – 24,4% от общия обем на износа; изделията на текстилната промишленост – 21,6%; машини, оборудване и електротехника – 15,1%; метали – 9,3%; полезни изкопаеми – 7,8%; продукцията на химическата промишленост – 6%. Вижда се, че в износа преобладават суровини и изделия на леката промишленост, а производството на тежката промишленост участва с много скромен дял. КНДР се нуждае от съвременно оборудване, както и от хранителни стоки, които произвежда в недостатъчно количество.[iii] Това би бил отличен пазар за българските селскостопански стоки, където биха имали чудесен прием. Като се имат предвид и традиционно добрите отношения между двете страни, сътрудничеството в тази област би било перспективно.

Макар че политиката на изолация не благоприятства туризма, чуждестранни туристи все пак посещават страната, за да видят най-вече природните ѝ забележителности. Докато броят на чуждестранните туристи в страната през 2000 г. е едва 130 000 души, то през 2012 г. вече достига 250 хил. души, от които около 240 хил. са граждани на КНР, а едва 5-6 хил. са граждани на развитите западни страни.[iv]

Обобщение и изводи:

            КНДР е богата на полезни изкопаеми и други ресурси, но изпитва недостиг на хранителни стоки, защото обективните природо-географски условия не благоприятстват развитието на високопроизводително селско стопанство, което да е в състояние да изхранва населението й. Страната не разполага и със съвременни технологии в много области. По-късно в изложението ще се спра на възможностите, които структурата на икономиката на КНДР и естествените предпоставки, заложени от природо-географските фактори, предоставят за взаимноизгодно сътрудничество между двете ни страни.

 

            Здравеопазване

            В КНДР съществува държавно медицинско обслужване и система за здравно осигуряване. Разходите за здравеопазване са около 3% от БВП. Още от 1950 г. на здравеопазването се отделя особено внимание. В периода между 1955 г. и 1986 г. количеството на болниците нараства от 285 на 2041, а на поликлиниките – от 1020 на 5644. Организирани са и болници към фабриките и мините. След 1979 г. силен акцент се поставя на традиционната корейска медицина, основаваща се на лечението с билки и акупунктурата. Ситуацията с медицинското обслужване на населението рязко се влошава през деветдесетте години в резултат на стихийните бедствия, икономическите проблеми и недостига на електрическа енергия. Почти цялото население на страната има достъп до вода, но тя невинаги е годна за пиене. Инфекциозните заболявания като туберкулоза, малария и хепатит са ендемични за страната. Средната продължителност на живота в КНДР е 68,89 години, с което тя заема 149-тото място в света по този показател по данни на ЦРУ за 2011 г.[v]

 

Армия

През 2006 г. армията на КНДР наброява над 1 млн. 100 хил. души, което я прави петата по големина, а според други данни четвъртата, в света. При това населението на страната към онзи момент е едва 23 млн. души, а държавата е в икономическа стагнация. Трябва да се отбележи, че в страната не съществуват граждански строителни организации и цялото строителство се осъществява от военните строители, които съответно състваляват голяма част от числеността на армията ѝ. Ръководството на военните сили и военното строителство се осъществява от Държавния комитет по отбраната на КНДР, оглавяван от Върховния главнокомандващ – маршалът на КНДР, Ким Чен Ун. В страната съществува задължителна военна служба, която за сухопътните войски е между пет и дванадесет години, за военновъздушните сили – три до четири години, за военноморския флот – пет до десет години. Основната част на въоръжените сили е разположена по протежението на добре укрепената демилитаризирана зона. Според някои оценки, на въоръжение в Корейската народна армия (КНА) има около 3500 основни танка, 560 леки танка, 2500 бронетранспортьора и лекобронирана техника, 7500 минохвъргачки, 24 пускови установки „земя-земя”, 11 хил. зенитни оръдия, 80 бомбардировача, 541 изтребителя, около 316 транспортни самолета, 588 многоцелеви хеликоптера, 24 бойни хеликоптера, 228 тренировъчни самолета и др. Основа на военната доктрина е така наречената активна отбрана.[vi]

През февруари 2005 г. КНДР за първи път открито заявява за създаването на ядрено оръжие в страната. Тук не може да не се отбележи приносът на съветските учени, които след разпадането на СССР се налага да си търсят препитанието извън родината, а КНДР им предоставя всички необходими условия. На 9 октомври 2006 г. е проведено първото успешно изпитание с ядрено оръжие. На 4 април 2009 г. е изстреляна първата севернокорейска ракета, целяща да изведе спътник в космоса, но това севернокорейско начинание не се увенчава с успех и ракетата, заедно със спътника, потъват в Тихия океан. Тази ракета, според мнението на експертите, е междуконтинентална и е способна да достигне до Аляска. Нейното изстрелване силно усложнява шестстранните преговори по ядрената програма на КНДР. На 25 май 2009 г. КНДР провежда второ изпитание на ядрено оръжие, чиято мощност според оценките на Министерството на отбраната на Руската федерация е между десет и двадесет килотона. На 12 февруари 2013 г. е проведено третото изпитание, чиято мощност е между шест и седем килотона. Възниква въпросът, както и в случая с Иран, дали е допустимо да се иска прекратяването на ядрената програма на една държава, ако тя няма да се използва с агресивни цели. Какво право имат една малка част от страните по света, които вече са се сдобили с ядрено оръжие, да забраняват на други страни да се сдобият със същото? Това е извънредно несправедливо и цели защитата на едно статукво, което би увековечило като Велики сили ядрените страни. Това противоречи на принципа за суверенно равенство на всички страни – един от десетте принципа на Международното право, потвърдени на Конференцията в Стокхолм през 1975 г. Щом всички страни без значение големи или малки, богати или бедни, са равни в своите права, то на какво основание ще се отказва правото на една независима страна да разработва ядрен потенциал за самоотбрана? Не бива да се забравя, че всяка страна има суверенното и ненакърнимо право на индивидуална или колективна отбрана в случай на агресия отвън според Устава на ООН. Имайки предвид, че населението на КНДР не е голямо, а и икономически страната не е особено силна, то ядреният ѝ потенциал би подействал най-малкото възпиращо на евентуалния ѝ нападател. Това би била гаранция за нейната сигурност. Някои биха възразили, че това е агресивна страна, която може да използва ядреното оръжие с агресивни цели. Рискът винаги съществува, но при КНДР той в никакъв случай не е по-голям, отколкото в държавите, които са в т.нар. „Ядрен клуб”. Като става дума за агресия, необходимо е само да споменем Афганистан, Виетнам, Никарагуа, Куба, Ирак, Югославия и др., в които САЩ са осъществявали въоръжени нападения, за да видим един агресор, който разполага с ядрено оръжие и (Слава Богу!) поне засега не го е използвал. За разлика от САЩ обаче КНДР е по-слаба страна и ядреното оръжие би я подсигурило срещу много по-силни противници, включително и срещу евентуално нападение от по-горе споменатата агресивна Велика сила.

Развитието на собствена ядрена програма на КНДР не противоречи на Международното право, а единствено на интересите на ядрените държави и най-вече на онези от тях, които са заинтересовани от това КНДР да не бъде в състояние да им се противопостави в случай на евентуален въоръжен конфликт.

 

(2)       Международни отношения на КНДР с ключови фактори в региона и влияние върху регионалната и глобалната сигурност

 

            Отношения с КНР

През 1950 г. КНР воюва на страната на КНДР в Корейската война, а десет години по-късно – през 1961 г. двете страни подписват „Договор за сътрудничество и дружба”[vii], според който КНР се задължава да окаже незабавна помощ (военна и не само) на своя съюзник, ако възникне такава необходимост. Този договор е подновяван два пъти – през 1981 г. и през 2001 г. като срокът му на действие понастоящем е до 2021 г. От 2003 г. КНР е участник в шестстранните преговори, насочени към урегулиране на въпроса за ядрената програма на КНДР. На 1 януари 2009 г. председателят на КНР Ху Цзинтао и севернокорейският лидер Ким Чен Ир обявяват 2009 г. за „Година на дружбата между КНР и КНДР”, същевременно отбелязвайки шестдесетгодишнината от установяването на дипломатически отношения между двете държави. Макар че КНР подкрепя развитието на ядрената програма на КНДР за мирни цели, китайското ръководство се чувства обезпокоено от ядрените опити, които са насочени към създаването на ядрено оръжие. Самата КНР разполага с такова оръжие, но не желае и нейният малък съсед да се сдобие с ядрен арсенал, дори и за самоотбрана, каквато е основната цел на севернокорейското ръководство. През 2013 г. министърът на външните работи на КНР Ян Цзечи заявява, че КНР решително се противопоставя на последния ядрен опит, проведен от КНДР. На 5 май същата година КНДР задържа китайски риболовен морски съд и отправя искане за 600 хил. юана, за да го върне заедно с екипажа. Този инцидент по същество не влияе на отношенията между двете страни, които за всяка от тях са от голямо значение – за КНДР това са стратегически отношения, свързани с националната ѝ сигурност, а за КНР тези отношения са част от регионалната й политика и представляват възможност за осигуряване на допълнителна подкрепа, а оттам и натиск срещу Япония и САЩ.

Що се отнася до границата между двете държави, то общата й дължина е 1416 километра. Съществуват шест пропускателни пункта. Голяма част от търговията между двете страни се осъществява през пристанището Дандун на реката Ялуцзян. През февруари 1997 г. на китайските туристи е разрешено да преминават границата по моста над река Туманган. Това довежда до огромен ръст на трансграничното придвижване само за една година.[9] През май 2012 г. двете страни подписват договор за строителството на мост, който ще свързва град Манпхо (в КНДР) с град Цзян в КНР[viii].

По отношение на икономическите връзки межд двете страни, трябва да се отбележи, че КНР е най-големият търговски партньор на КНДР, макар че севернокорейската държава заема 82-ро място в списъка с търговските партньори на Китай. КНР обезпечава около половината от целия севернокорейски внос и получава една четвърт от износа. Основно вносът на КНДР от КНР се състои от: нефт, машини, транспортни средства, пластмаса, желязо и стомана. Износът на КНДР за КНР е представен най-вече от: въглища, рудни полезни изкопаеми, дрехи, риба и други морски продукти. Китай е основният доставчик на нефт за КНДР. През 2009 г. износът на нефт за КНДР представлява 17 % от целия износ на КНР за последната. Показателен за икономическите отношения между двете държави е ръстът на стокооборота от 1995 г. до днес. Той постоянно нараства като през 1995 г. е бил 550 млн. щ. д., а през 2009 г. вече е над 2 680 млн. щ.д., т.е. нараснал е над пет пъти за почти петнадесет години.[10]

Като цяло може да се каже, че КНР е най-важният партньор на КНДР в региона и в света, както и че отношенията на севернокорейското правителство с управляващите в Пекин се разглеждат като жизненоважни за КНДР, което предпоставя желанието за тяхното развитие в различни области като военно сътрудничество, туризъм, търговски стокооборот и др.

 

            Отношения с Русия

След разпадането на СССР контактите между Пхенян и Москва се влошават. Те и през шестдесетте години са лоши поради разрива, предизвикан от идването на Хрушчов на власт, но постепенно се нормализират при Брежнев, макар че никога не достигат нивото, на което са били по времето на Сталин. През 1994 г. след смъртта на Ким Ир Сен президентът на Русия, Борис Елцин, дори не изпраща предвидената за тези случаи съболезнователна телеграма до правителството на КНДР. Чак през 2000 г. се състои първото посещение от страна на главата на руската държава, Владимир Путин, в Пхенян. Това охлаждане в отношенията между двете държави в период от десет години може би се дължи отчасти на това, че Руската федерация е изправена пред разрешаването на множество икономически и социални проблеми, някои от които са наследени от съветската епоха, а други са възникнали именно поради краха на СССР и престъпното разпродаване, а понякога и заграбване, на социалистическата собственост. С визитата на Путин в КНДР са постигнати договорености за активизиране на политическите контакти и за разработване на мерки за икономическо сътрудничество. В последните години са подписани междуправителствени договори в областта на въздухоплаването, културното сътрудничество, за поощряване и взаимна гарантираност на инвестициите, за избягването на двойното данъчно облагане, за пътуванията на гражданите на всяка от двете страни в другата, за икономическо и техническо сътрудничество, за сътрудничество в областта на борбата с престъпността, както и за сътрудничество в използването на спътникови навигационни системи. С оглед на тези постигнати с Руската федерация договорености, да се твърди, че КНДР е затворена страна, не би било коректно. Затворена е за онези, от които се чувства застрашена, но не и за онези, с които може да постигне съгласие по жизнено важни за съществуването и развитието си въпроси. Активното сътрудничество с Русия е доказателство за това.

 

Отношения с Република Корея

            Тъй като и двете Кореи претендират да са единственият легитимен обединител на Корейския полуостров, в исторически план взаимодействията помежду им са белязани от дипломатически скандали, свързани с въоръжени нахлувания и други провокации. На 16 август 2004 г. КНДР заявява, че отказва да продължи участието си в шестстранните преговори по урегулиране на ядрената криза на Корейския полуостров. Това решение е предизвикано от действията на Република Корея, която приема на своя територия 460 бежанци от КНДР, дошли от територията на Виетнам. КНДР обвинява властите на Република Корея в отвличане на севернокорейски граждани. В началото на 2009 г. се стига до поредното изостряне на междукорейските отношения. На 30 януари 2009 г. властите на КНДР обявяват отказ от всички вече постигнати договорености с Република Корея, обвинявайки последната за „непрекъснатата ескалация на враждебните действия”. През май 2009 г. КНДР провежда второ изпитание с ядрено оръжие и обявява, че излиза от договора за прекратяване на огъня с Република Корея, подписан през 1953 г. Опитите с ядрено оръжие са донякъде използвани за сплашване на южния съсед поради изострените отношения, но може да се види и стремежът на КНДР да гарантира собствената си сигурност, държейки противника си в неизвестност и заплашвайки го с ядрено оръжие. Това се разбира най-добре през призмата на военната доктрина, приета от КНДР – активна отбрана. Демонстрациите на сила, а не пасивността, се разглеждат като единствена ефективна гаранция за собствената сигурност от севернокорейското ръководство. Затова при всяко изостряне на отношенията КНДР провежда опити, прави маневри, а понякога изстрелва някоя и друга ракета срещу Република Корея. Анализаторите, които разглеждат тези действия сами по себе си, често пропускат да оценят правилно мотивите, стоящи зад тях. Не ги разглеждат като част от цялостната стратегия на КНА (Корейската народна армия). Затова и достигат до неправилния извод, че КНДР се готви за нападение срещу Република Корея. Правилният извод е, че КНДР се готви за отбрана срещу външна атака против самата нея, която би разрушила установения строй – нещото, от което ръководството на КНДР най-много се опасява (както впрочем и всяко друго политическо ръководство, на която и да било страна по света – все пак държавният суверенитет е най-важната предпоставка за съществуването и развитието на всяко общество). По-нататъшните събития, разгледани през призмата на активната отбрана, само потвърждават това становище. На 17 януари 2010 г. ръководителят на КНДР, Ким Чен Ир, заявява необходимостта от укрепване на въоръжените сили на страната, по време на съвместно учение на сухопътните, военновъздушните и военноморските сили. По-рано Държавният комитет по отбраната на КНДР предупреждава Република Корея за възможността да ѝ бъде обявена „свещена война” и съобщава за пълното прекъсване на диалога между двете страни. Острата реакция на КНДР следва обнародването от страна на Република Корея на извънреден план, в който се разглежда стремителна настъпателна операция срещу КНДР в случай на „критическа необходимост”. С други думи, и тук както и в предишни случаи, реакцията на КНДР е предизвикана от действия на Република Корея, които се разглеждат като заплаха за националната сигурност. Отново се демонстрира сила, за да е сигурна КНДР, че няма да бъде извършено посегателство срещу нея. На 26 март 2010 г. в резултат на външен взрив е потопен принадлежащият на Република Корея малък боен кораб „Чхонан”, отговорен за потопяването на принадлежаща на военноморските сили на КНДР подводна лодка. Отношенията се влошават и от изразеното от президента на Република Корея намерение да се приемат по-сурови санкции по отношение на КНДР. Отговорът на последната е, че е готова да започне пълномащабна война, ако Република Корея предприеме каквито и да било санкции по отношение на страната. За да подчертае своята решимост, Ким Чен Ир заповядва войската на КНДР да бъде приведена в бойна готовност и скъсва дипломатически отношения с Република Корея. За пореден път се вижда как КНДР отговаря с демонстрация на сила, когато чувства заплаха за националната си сигурност. Това не е поведение на агресор, а на малка държава, бореща се да защити суверенитета си. Друг пример за вече казаното е, когато на 24 юли 2010 г. КНДР заплашва с ядрена война Република Корея в отговор на съвместните морски учения на последната със САЩ, предвидени за 25 юли 2010 г. КНДР говори за „мощно ядрено възмездие” и за началото на „свещена ядрена война” срещу САЩ и Република Корея. През ноември 2010 г. двете страни си разменят по няколко артилерийски залпа. На 29 май 2013 г. КНДР предлага на Южна Корея подписването на мирен договор вместо действащото споразумение за примирие, сключено след края на Корейската война.[ix] КНДР предлага и обединение на страната на принципа „една страна – две системи”, като се предвижда запазването на режимите на всяка част от двете Кореи, но и изработването на обща външна политика и политика на сигурност. Условието на КНДР е изтеглянето на американските части от територията на Република Корея и закриването на техните бази. Искане, което е разбираемо от гледна точка на това, че чужди войски на територията на суверенна държава (евентуалната бъдеща обединена Корея) е недопустимо да присъстват без нейно разрешение. Република Корея отхвърля това искане. Обединението на двете Кореи би донесло по-голяма стабилност в региона и благоденствие на целия корейски народ. Макар че между двете правителства изработването на детайлите по такова споразумение за обединение ще бъде сложен и мъчителен процес, то готовността на КНДР да преговаря по въпроса трябва да бъде оценена позитивно. Създаването на обединена Корея ще има много положителни резултати за корейския народ и много негативни за онези външни сили, които се възползват от съществуващото разделение за удовлетворяването на своите егоистични цели.

 

Отношения с Япония

През ноември 2004 г. в Пхенян в течение на една седмица се провежда заключителният етап на преговорите между КНДР и Япония по въпроса за японските граждани, отвлечени от севернокорейските разузнавателни служби през седемдесетте и осемдесетте години. До този момент КНДР е освободила петима отвлечени и членове на техните семейства, а съдбата на останалите осем остава неизвестна. Япония обвинява КНДР в нежелание да разкрие информацията за тяхната съдба и да ги предаде, в случай че още са живи. За времето на преговорите японците успяват да получат само седем контейнера с лични вещи и документи на отвлечените. През декември 2004 г. общественото мнение в Япония е твърдо за налагане на санкции срещу КНДР във връзка със скандала за отвлечените японци, особено след като се установява, че върнатият прах на една от жертвите – японско момиче – не само че изобщо не е неин, но не е и на никого от предполагаемите отвлечени. Япония прекратява оказваната на КНДР продоволствена помощ и започва обсъждането на въпроса за санкции, които могат да включват затваряне на японските пристанища за севернокорейски плавателни съдове, забрана за трансфер на парични средства към КНДР от живеещи в Япония корейци и др. Отношенията с Япония се влошават още повече, когато на 27 юни 2009 г. КНДР заплашва, че ще свали всеки японски самолет, прелитащ над нейното въздушно пространство. „Военновъздушните сили на КНА няма да търпят никакви прояви на въздушен шпионаж от страна на подстрекателите към война в японските агресивни сили и безпощадно ще свалят всеки самолет, който се осмели да нахлуе в териториалното въздушно пространство на КНДР дори на една хилядна от милиметъра” се казва в съобщението на Централната телеграфна агенция на Корея.

Отношенията с Япония продължават да бъдат обтегнати заради нейната проамериканска ориентация, която се възприема от КНДР като заплаха за националната сигурност, а и поради териториалните спорове между Япония и Република Корея за група острови, в които спорове КНДР безусловно застава зад южната си съседка. Все пак тези острови биха влезли и в територията на една бъдеща обединена Корея.

 

Отношения със САЩ

Официалните власти на САЩ обвиняват КНДР в провокации, насочени срещу Република Корея, Япония и САЩ. Част от тези инциденти през шестдесетте и седемдесетте години на двадесети век са отговор на действията на американските разузнавателни служби. По мнението на ръководителя на Центъра за корейски изследвания, водещо подразделение на Института за Далечния изток на Руската академия на науките, Александър Жебин, средствата за масова информация на САЩ водят информационна война срещу КНДР, демонизират образа й, за да оправдаят своето военно присъствие в региона.[x]

Следва да се отбележи, че стратегията на изостряне на напрежението до крайна степен, по мнението на някои учени, свидетелства за това, че КНДР разполага с висококачествени експерти, способни точно да предвидят последиците ѝ.

 

Проблеми от двустранен и многостранен характер

Проблемите в двустранните отношения между Япония и КНДР произтичат от няколко основни разногласия. На първо място, КНДР изисква от Япония точното отразяване на събитията от времето на Японската окупация над Корейския полуостров между 1910 г. и 1945 г.[xi] По мнението на КНДР Япония украсява миналото и не предава ужасите от тази окупация, при която японските окупационни власти принудително извеждат от страната 8,4 млн. души, които биват подложени на труд при ужасяващи условия, поради което около един милион от тези корейци загиват. Севернокорейската държава изисква от японското правителство и изплащането на компенсации за колониалния период, поставяйки това изискване като условие за установяване на дипломатически отношения. На второ място, спорът между Република Корея и Япония за островите Токто провокира КНДР да вземе страната на южната си съседка, което не позволява на двустранните отношения да се подобрят. На трето място, близките отношения между Япония и САЩ и разполагането на военни бази на последната на територията на Страната на изгряващото слънце, силно смущават диалога, защото Япония бива разглеждана от КНДР като плацдарм за евентуални военни действия срещу нейната територия. Именно възприемането на островната държава като заплаха е в основата на противоречията между двете страни и в спорадичното изостряне на отношенията, при което КНДР прилага вече разгледаните механизми на активната отбрана – заплахи и военни демонстрации – за да гарантира собствената си сигурност.

Отношенията със САЩ са традиционно лоши, което не буди изненада с оглед на действията на последните от основаването на КНДР насам. На първо място, САЩ са страната, която организира военните действия срещу КНДР по време на Корейската война. След края й, те са лидер на противостоящия на съветския блок (в който влиза и КНДР до разрива по времето на Хрушчов) съюз. Годините на Студената война са изпълнени с провокации, а желязната завеса в Азия се спуска по тридесет и осмия паралел. Близкото сътрудничество между Република Корея и Япония, от една страна, и САЩ, от друга, се разглежда от севернокорейското ръководство като заплаха за националната сигурност и пречка за националното обединение. На второ място, САЩ се ангажират с множество военни авантюри, които еднозначно ги определят като агресори – насилствената смяна на политически режими в Латинска Америка, войната във Виетнам, в Афганистан, в бивша Югославия, а по-късно и в Ирак. Близостта на военни бази на агресор, с когото си в лоши отношения, няма как да не се счете за заплаха. Особено след като основно искане на САЩ е смяна на политическия строй на КНДР, установен още със самото й създаване. Подобно искане може да се определи единствено като намеса във вътрешните работи на една суверенна държава – нещо, което противоречи на основен принцип на Международното право. На трето място, САЩ са основен противник на развитието на ядрената програма на КНДР, което беше разгледано в частта, посветена на КНА. Това също се възприема като заплаха от КНДР, защото по този начин би ѝ било отнето правото на асиметричен отговор срещу евентуална външна атака, а този отговор би бил единствената сигурна гаранция за нейната неприкосновеност срещу по-силен противник. Нормализирането на отношенията със САЩ на този етап е невъзможно, защото американците биват възприемани еднозначно като заплаха, а и самите те държат да действат от позицията на силата – чрез санкции.[xii] Сходно е положението и с Иран, чиято ядрена програма САЩ не одобряват, поради което налагат санкции на страната. Лошите двустранни отношения със САЩ имат неблагоприятно отражение върху отношенията на КНДР с Япония и с Република Корея, както и с някои международни организации, доминирани от САЩ. Проблемите от международен характер, засягащи КНДР, протичат главно под знака на двустранните им противоречия със САЩ, които оказват влияние върху отношенията на КНДР със страни, които са зависими от американците.

 

(3)       Отражение на политическата динамика на Корейския полуостров (в КНДР и региона) върху проблемите на сигурността в глобален план, Балканите и България

 

Отношения с Република България до наши дни

България е една от малкото страни в света, поддържащи активни дипломатически отношения с КНДР. Двете страни установяват дипломатически отношения на 29 ноември 1948 година, главно под влиянието на СССР. Въпреки първоначално добрите отношения, през 1959 година двете страни скъсват дипломатическите връзки за осем години заради т.нар. „про-сталинистка“ позиция на севернокорейското правителство и преориентирането на България и новия политически елит към СССР на Хрушчов. За разрива между СССР и КНДР по времето на Хрушчов вече стана дума. Първото официално посещение на Ким Ир Сен в България е в средата на 1950-те години, а второто започва на 2 юни 1975. Правителствата на НРБ и КНДР подписват Спогодба за културно и научно сътрудничество през 1970 година. На 24 март 1998 е подписана Програма за сътрудничество в областта на науката, образованието и културата за периода 1997 – 1999. През февруари 2014 г. е постигнато споразумение за сътрудничество между България и КНДР в областите на науката, образованието, културата, медиите, което обхваща периода 2014-2017 г. „Изпълнението на договореностите, залегнали в документа, ще доведе до разширяване на връзките и задълбочаване на сътрудничеството в сферата на образованието, в т. ч. и чрез размяна на стипендианти, ще създаде възможности за развитие на отношенията в сферата на изкуството, културата, медиите, библиотечното дело, книгоиздаването, архивите и спорта„, е посочено в правителственото съобщение, с което Министерският съвет излиза по този повод. В Института за чужди езици в Пхенян съществува катедра по български език. Последното посещение на български политик в страната е визитата на Соломон Паси между 31 юли и 4 август 2007 година. България възстановява посолството си в Пхенян през 2005, а севернокорейското посолство в София е единственото в региона и отговаря за контактите с десет държави. За 2007 стокообменът между двете страни възлиза на едва $ 250 000.

Отношенията между двете държави в съветския период са много добри с някои малки изключения. Веднага след края на Корейската война у нас пристигат деца-сирачета от войната, които биват настанени в Банкя. По-късно, когато се завръщат в родната си КНДР, те пренасят със себе си и голямото уважение и благодарност към българския народ. Свидетелство за това ни дават спомените на един български моряк, посетил КНДР, през 1974 г. – Аргир Бояджиев.[xiii] По неговите думи: “За да разнообразят пребиваването ни в порта, любезните домакини от Корея организираха екскурзия до един язовир с мащабите на язовир „Искър“ край София. Това очевидно беше някаква тяхна гордост, за да ни заведат там. Северна Корея е нещо много различно от другите страни. Излизайки от портала с автобуса на интерклуба, минахме през един много чист град, богато и красиво озеленен. По улиците се движеха спретнато облечени хора. Направи ни впечатление, че откъдето и да минавахме, явно хората знаеха, че преминават чужденци, защото децата с пионерски връзки заставаха мирно и ни приветстваха с пионерския поздрав. Същото правеха и милиционерите. Придружаващите ни корейци владееха български език, много от тях бяха завършили български училища, главно военни. Заведоха ни на този язовир, разгледахме го и ни направиха впечатление огромните стени от мрамор, на които имаше нещо написано с йероглифи. На тръгване запитах един от придружаващите ни какво е написано там, той забави крачка и поизостанахме от другите. Тогава той се огледа внимателно наоколо и ми каза, че това не са имената на загинали техни герои, както аз предположих, а цитати на Ким Ир Сен.“

Въпреки уважението към българите обаче КНДР си остава изолирана и ограничава контактите на своите граждани с чужденците, от която и страна да са. Отново по спомени на Аргир Бояджиев: “В интерес на истината не видях окъсани хора. Може би бяха бедно облечени, но чисто и спретнато. В същото време този народ за мен имаше странно поведение. Отбихме се на една спирка да си починем от пътуването, ръководителят на групата слезе и отиде при корейците, които бяха на спирката. Не знам какво им каза, но те мигновено изчезнаха… Изобщо правеха всичко възможно да няма никакъв нерегламентиран контакт между обикновените корейски хора и нас. Макар че аз от ранното си детство имам снимки от Банкя с корейски деца – сираци от войната на полуострова.“ Отношенията между България и КНДР се охлаждат след падането на социалистическото управление у нас, понеже двата режима в съответните страни стават силно различни, а и Република България се преориентира геополитически от СССР (който през 1991 г. прекратява съществуването си) и неговите съюзници към Западна Европа и САЩ. Тази промяна във външнополитическия курс води до резервираност и от страна на КНДР, за които САЩ са основният външен враг, и от страна на Република България, която тепърва се опитва да засвидетелства предаността си към американците, включително и поддържайки угодническа позиция, напълно съответстваща на водената от тях външна политика. С присъединяването си към НАТО през 2004 г. и към Европейския съюз (ЕС) през 2007 г. Република България на практика се отказва от самостоятелната си външна политика и всичките ѝ дипломатически ходове се налага да бъдат съгласувани (а нерядко и наложени) с гореспоменатите организации. Заемането на принципна позиция по даден международен въпрос, т.е. такава, съответстваща на принципите на Международното право, не стои на дневен ред. Българската позиция е винаги в унисон с решенията на САЩ и ЕС. Така е още преди приемането ни в двете организации, защото с цел присъединяване, българската външна политика доброволно започва да показва своето верноподаническо преклонение към решенията, взимани от двата блока (НАТО и ЕС). И така, до падането на еднопартийната система у нас основните външнополитически решения се взимат в Москва, а след това – в Брюксел. И в двата случая самостоятелно мислене няма, макар че по времето на Тодор Живков съществува известна гъвкавост в това отношение и успешно лавиране в много случаи, което води до защита на българските национални интереси. Обвързването с НАТО и САЩ (включително и разполагането на американски военни бази на българска територия, макар че към нас външни военни заплахи не съществуват) съвсем естествено води до влошаване на отношенията със страните, които са ставали жертва на агресията на САЩ или се опасяват от подобна агресия. В това число влиза и Руската федерация, с която отношенията са традиционно добри. Същото се отнася и за КНДР. Все пак напоследък се наблюдава и съживяване на тези отношения макар и в недостатъчен обем.

В медиите често се набляга на тоталитарния характер на КНДР, на екзекуциите на „политически“ престъпници, на агресивността ѝ спрямо други държави. По този начин българските медии, по образеца на американските, демонизират образа на КНДР и нейния елит. Що се отнася до т.нар. „агресивност“, то тя вече беше обяснена в предишните точки на изложението, които се занимаваха с тактиката на активната отбрана. Тоталитарният или демократичният характер на една държава си е въпрос на нейните вътрешни работи, в които никоя външна страна не може да се намесва (един от десетте основни принципа на Международното право). Освен това за индивидуалистичните западни общества демокрацията може и да е най-добрият модел, но за колективистичните източноазиатски общества това не бива да се приема безусловно. Прилагането автоматично на един политически модел към друга цивилизационна общност е неправилно, защото процесите на нейното възникване и развитие, както и начина на мислене на нейните членове са различни. Политическият модел на управление трябва да се съобразява с особеностите на националния характер и с националната история. Затова критиката срещу политическия строй в КНДР е неоснователна. Това е управление, обусловено от националните особености най-общо казано, а и си е въпрос, който единствено корейците могат да решават. Уинстън Чърчил казва: “Демокрацията е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали.“ и докато за западния свят това може да е вярно, то на изток можем да обърнем максимата така: “Тоталитаризмът е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали“. Макар че е трудно да говорим за «тоталитаризъм», защото съдържанието на това понятие в западния контекст, разглеждащ го като нещо лошо, в Източна Азия не би могло да се тълкува така. В най-лошият случай явлението ще бъде неутрално, ако не и положително оценено. В тези общества подчинението, идващо от конфуцианството, почитта към този, който се намира по-високо в социалната йерархия, и отговорността на управляващия за благополучието на управляваните са въздигнати на пиедестал. И това е така от хилядолетия. Това са йерархични общества. Затова оценката им като тоталитарни не може да бъде еднозначно негативна. Те просто са различни и да ги съдим според нашите разбирания за “правилен“ политически и държавен строй е меко казано неадекватно и несериозно. По отношение на масовите екзекуции въпросът отново опира до неразбиране и оценка на действията в рамките на чуждо на нас общество с критериите на западните страни. Смъртната присъда и публичните екзекуции могат да се приемат като желание за назидание с цел генерална превенция и укрепване на съществуващия правопорядък, а цената на човешкия живот също е нещо, което трябва да се разглежда в конкретния социокултурен контекст. Чудесен пример за това е Корейската война, когато гъстите редици китайски войници напредват под картечния огън на американците и измират с хиляди без да трепнат, а командирите им продължават да разпореждат настъпление. Американците са направо ужасени. Правилният подход в случая не е демонизиране на действията на КНДР, а опит да се разберат през призмата на националните особености. В противен случай, използвайки критериите на западните „демокрации“, се стига, както вече беше отбелязано, до изкривени, неверни и неадекватни резултати в оценката.

По отношение на Република България КНДР със сигурност не представлява заплаха за националната сигурност. Пространствената отдалеченост и липсата на спорове между двете държави са отлична изходна позиция за такова разсъждение. Освен това стокооборотът е пренебрежимо малък и нито едната от двете страни не зависи от другата за каквото и да било. Нещо повече, връзките между двете държави са традиционно добри и могат лесно да прераснат във взаимноизгодно сътрудничество и дори в стратегическо партньорство. Износът на български селскостопански стоки може да намери добър прием на корейския пазар, а нелоша идея за сътрудничество в областта на машиностроенето и развитието на високите технологии са съвместните предприятия, каквито засега няма. Структурата на българското и корейското производства, както и тази на вноса и износа обуславят едно такова заключение. Разбира се, предпоставка за задълбочаване на сътрудничеството би могла да бъде само по-независима българска външна политика, почиваща на националните интереси и Международното право, а не обслужваща интересите на външни сили като САЩ. Единствената заплаха за българската национална сигурност може да дойде от агресивните действия на нашите т.нар. “съюзници“, които да ни въвлекат във война, включително и с КНДР. Извън този сценарий заплахи за българската национална сигурност почти не съществуват, а собствено от страна на КНДР изобщо няма такива.

 

Заключение

КНДР преживява развитие в рамките на глобализиращия се свят, но запазва като свой фундамент идейната платформа на чучхе. Върху тази база се градят отношенията с други страни, както и вътрешнополитическият живот в страната. Връзките ѝ с нейните съседи не са еднозначни, често са напрегнати, но най-основното противоречие си остава това със САЩ, което е и оста, около която се развиват двустранните и многостранни противопоставяния с други държави и международни организации. Въпреки това отношенията с Република Корея са обещаващи, а, макар и с бавни темпове, външнополитическата изолация на страната се преодолява, при което режимът ѝ си остава стабилен. Република България има възможността, ако преодолее своята зависимост от САЩ и ЕС във външнополитическото си поведение, да стане желан партньор за КНДР, от сътрудничеството с която може да спечели много. Съществуват и необходимите предпоставки за повишаване на взаимноизгодния обмен било на ниво междудържавни договорености, било от гледна точка на чисто традиционните добри отношения между двете държави. Със сигурност КНДР не представлява заплаха за националната сигурност на Република България. Такава заплаха може да бъде само сляпото следване от страна на последната на политиката на агресия, която неприятелите на КНДР провеждат срещу нея.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Библиография:

 

[1]От гледна точка на етимология на думата, „чу” означава „господар”, а „чхе” – „тяло, същност”, т.е. „чучхе” е такава ситуация, в която човек е господар и на самия себе си, и на окръжаващата го среда. В КНДР чучхе като официална идеология се смята за хармонична трансформация на идеите на марксизма-ленинизма на основата на древнокорейската философска мисъл. За първи път терминът „чучхе” се появява в речта на Ким Ир Сен „За изкореняването на догматизма в идеологическата работа и за установяването на чучхе”, произнесена на 28 декември 1955 г. Според конституцията от 1972 г. КНДР е суверенна социалистическа страна, която се ръководи в своите действия от идеите на чучхе. В съответствие с тези идеи всички въпроси от вътрешния живот в страната следва да се решават от позицията на самостоятелност, опирайки се на собствените сили. През осемдесетте години Ким Ир Сен публикува редица статии за идеите чучхе, окончателно оформяйки ги като философска система. Но единен текст, излагащ същността на учението, не съществува. Такъв труд, напомнящ кратък обзор на основните постулати, написва през 1982 г. синът на Ким Ир Сен, Ким Чен Ир. Основните принципи на чучхе са: субект на обществените процеси са народните маси; нация, която притежава развито чувство за национална гордост и революционно достойнство, е непобедима; за разлика от капиталистическата икономика, стремяща се към приходи, главната цел на социалистическата самодостатъчна икономика е удовлетворяването на нуждите на страната и населението; народът на всяка страна е длъжен да се бори не само срещу агресията и робството, за постоянната защита на своята независимост, но и срещу империализма и хегемонизма, посягащи на независимостта на народите на другите страни; за да се установи общонародна и общодържавна система за отбрана, трябва да бъде въоръжен целият народ и цялата страна да бъде превърната в крепост; революцията – това е борба за реализацията на потребността на народните маси от независимост; да се седи със скръстени ръце, в очакване необходимите условия сами да се представят, е равнозначно на отказ от революция. Тези принципи на чучхе, възприети като ръководни начала в политическата активност на КНДР, обясняват и нейната самоизолация, и военната й стратегия на активна отбрана, и разбиранията ѝ за заплахите за националната ѝ сигурност. Имайки ги предвид, става по-лесно разбирането на решенията, които взема елитът на КНДР във всяка ситуация.

[2]Системата не е еднопартийна, както често неправилно се посочва било в медиите, било на други места. Освен Трудовата партия на Корея, в КНДР функционират още Социал-демократическата партия на Корея и Партията на младите приятели на небесния път (Чхондогьо-Чхонудан).

[3]Повод за подобен извод дава изказването на Държавния секретар на САЩ, Дийн Ачесън, от 12 януари 1950 г., в което очертава американския отбранителен периметър в Тихия океан като обхващащ Алеутските острови, островите Рюкю и Филипините. С други думи не обхваща Кореите.

[4]Главно студенти, които са „призвани” да се борят срещу „скритите” капиталисти в КНР и в ККП, които искат да реставрират предишния обществен строй (преди провъзгласяването на КНР). Носят със себе си малки книжки с цитати на Председателя Мао, на които се позовават, извършвайки всякакви своеволия. Всъщност те доста избирателно цитират Мао и то главно, за да оправдаят хулиганските си прояви.

[5]Макар че и той самият признава, че Културната революция е била грешка, защото е станала неконтролируема. Проблемът е, че никой освен Мао не може да критикува самия него, ако не иска да изпадне в немилостта на Председателя.

[6]Предизвикана от решението на участващите в ОПЕК страни да повишат цените на петрола като акт на натиск срещу западните страни, подкрепящи Израел във войната му срещу арабските му съседи. Макар че КНДР няма нищо общо с тази война, общото повишаване на цените засяга и нея.

[7]А както стана дума по-горе след разривите със СССР и КНР, а много преди това и с така наречените „западни демокрации”, външни капитали няма откъде да дойдат, което принуждава страната да разчита на собствените си сили (а за толкова мащабни начинания тези сили не винаги са достатъчни).

[8]Разбира се, всичко това е неофициална и непроверена информация, защото правителството на КНДР не публикува данни по въпроса. Поради тази причина не следва да се приемат безкритично сведенията, дадени от емигранти или други източници, които по никакъв начин не могат да бъдат счетени за независими такива.

[9]От по-малко от 1000 души през 1996 г. до над 100 000 души през 1997 г.

[10]Данните са на Министерството на търговията на КНР.

 

[i] http://ru.journal-neo.org/2013/11/15/rus-novy-j-kurs-kim-chen-y-na/

[ii]http://www.rosbalt.ru/main/2010/03/18/721106.html

[iii]http://hvylya.org/analytics/economics/severnaya-koreya-kak-perspektivnyiy-torgovyiy-partner.html

[iv]http://slon.ru/world/turizm_v_severnoy_koree-1011231.xhtml

[v]https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/rankorder/2102rank.html

[vi]http://www.polit.ru/article/2006/10/16/kndr/

[vii]http://www.marxists.org/subject/china/documents/china_dprk.htm

[viii] http://www.dailynk.com/english/read.php?cataId=nk01700&num=9220

[ix]http://ru.journal-neo.org/2013/06/10/the-korean-war-and-the-peace-treaty-issue/

[x]http://www.pravda.ru/world/asia/fareast/12-08-2013/1169575-korea-0/

[xi]http://news.mail.ru/politics/7263714/

[xii] http://news.mail.ru/politics/7354008/

[xiii]http://www.factor-bs.com/news-21729.html